Марио Варгас Льоса 

„Зовът на племето" 

„ … на пръв поглед не личи, но става дума за автобиографична книга. Тя проследява личната ми интелектуална и политическа история, изминатия път, който постепенно ме отведе от пропитите с марксизъм и сартриански екзистенциализъм младежки години до либерализма в зряла възраст, минавайки през преоценка на демокрацията…

През ноември 1962 г., когато избухна кризата с ракетите в Куба, аз се намирах в Мексико, като сътрудник на Френското радио и телевизия, където работех като журналист, за да разкажа за организираната от Франция изложба в парка „Боске де Чапултепек“. Изпратиха ме да отразя новината и взех последния полет на „Кубана де авиасион“ от Мексико за Хавана преди блокадата. В Куба цареше всеобща мобилизация пред страха от неминуем десант на американския флот. Картината беше впечатляваща. По крайбрежния булевард „Малекон“ зад малките противовъздушни оръдия, наричани „бокачикас“, стояха младежи, почти деца, които търпяха, без да стрелят, бръснещите полети на американските Sabre, а по радиото и телевизията даваха указания на населението какво да прави, когато започнат бомбардировките. Преживяваше се нещо, което ми напомняше за вълнението и възторга на свободния и изпълнен с надежда народ, описан от Оруел в „Почит към Каталония“ при пристигането му в Барселона като доброволец в началото на Испанската гражданска война. Трогнат до мозъка на костите си от това, което ми се привиждаше като въплъщение на свободния социализъм, аз се наредих на опашка за даряване на кръв… Когато след две седмици си заминавах, младежите пееха по улиците на Хавана Niquita, mariquita, /lo que se da/ no se quita ( Никитка, педал, не се взема обратно каквото си дал ), задето съветският лидер бе бил отбой пред ултиматума на Кенеди и бе изтеглил ракетите от острова. Едва по-късно щеше да стане ясно, че в това тайно споразумение Джон Кенеди явно бе обещал на Хрушчов, в замяна на изтеглянето, Съединените щати да се въздържат от нападения над Куба и да изтеглят ракетите „Юпитер“ от Турция.

Моето отъждествяване с Кубинската революция продължи през по-голямата част от шейсетте години, когато посетих пет пъти Куба като член на Международния съвет на писатели към „Каса де лас Америкас“ /Б. пр. Организация, създадена от кубинското правителство през 1959 г., за развитие на социалните и културни връзки със страните от Латинска Америка и целия свят /  и я бранех в манифести, статии и на обществени събития във Франция, където живеех, така и в Латинска Америка, докъдето често пътувах.

Помня обаче, че докато живеех в Париж, веднъж седмично си купувах скришом вестник „Фигаро“, противник на левицата, за да чета статиите на Раймон Арон, чиито задълбочени анализи на злободневните проблеми хем ме дразнеха, хем ме привличаха.

Няколко събития от края на шейсетте години постепенно ме отдалечиха от марксизма: създаването на ВЗПП в Куба, евфемизъм, чрез който зад привидността на Военизираните звена за подпомагане на производството се криеха концентрационни лагери, където бяха събрани на едно място контрареволюционери, хомосексуалисти и углавни престъпници. Пътуването да СССР през 1968 г., като гост на честването на Пушкин, остави лош вкус в устата ми. Там открих, че ако бях руснак, щях да бъда десидент /с една дума, парий/ в тази страна или щях да гния в Гулаг. Това доста ме травматизира. Сартр, Симон дьо Бовоар, Мерло-Понти и Les Temps Modernes / Б. пр. Френско политическо, литературно и философско списание, основано от Жан-Пол Сартр и Симон дьо Бовоар през 1945 г./ ме бяха убедили, че колкото и зле да вървяха нещата в СССР, той олицетворяваше прогреса и бъдещето, родината, където, както казваше Пол Елюар в една поема, която знаех наизуст, „няма проститутки, заспали на улицата пияници и всеобща апатия; навсякъде се усещаше колективна клаустрофобия поради липсата на информация за случващото се в страната и в останалия свят. Един поглед наоколо беше достатъчен, за да разбереш, че макар да бяха изчезнали класовите различия по отношението на парите, неравенствата в СССР бяха огромни и съществуваха изключително в зависимост от властта. Запитах един приказлив руснак: „Кои са най-привилегированите хора тук?“. Той отговори: „Послушните писатели. Те имат дачи, където да прекарват отпуските си, и могат да пътуват в чужбина. Това ги поставя доста над обикновените граждани. Какво повече да иска човек!“. Нима можех да браня както досега подобно обществено устройство, след като вече знаех, че лично аз не бих могъл да живея в него? Голямо бе разочарованието ми от самия Сартр в деня, когато прочетох в „Монд“ интервюто на Мадлен Шапсал с него, където той заявяваше, че разбира африканските писатели, които се отказват от литературата, за да направят първо революцията и да създадат страна, в която тя да бъде възможна. Казваше също, че пред умиращо от глад дете La Nausee ne fais pas le poids / „Погнусата е безполезна“/. Почувствах се така, сякаш някой ми бе забил нож в гърба. Как бе възможно да говори така човекът, който ни бе накарал да повярваме, че писането е начин на действие, че думите са дела, че пишейки, ние влияем на историята? Сега излизаше, че литературата е лукс, който можеха да си позволят само страните, построили социализма. По същото време отново се зачетох в Камю и застанах на негова страна, осъзнавайки, че в прочутата полемика със Сартр за концлагерите в СССР той беше правият; неговата мисъл, че щом моралът се отдалечи от политиката, започват убийствата и терорът, беше самата истина. Цялата тази еволюция бе отразена по-късно в малък сборник от мои статии от шестдесетте години, посветени на двамата мислители: „ Между Сартр и Камю“.

Разривът ми с Куба и, в известен смисъл със социализма дойде въз основа на прочутия тогава / сега вече почти забравен/ случай „Падиля“. През 1970 г. поетът Еберто Падиля, активен участник в Кубинската революция – стигна до заместник-министър на Външната търговия, - започна да отправя някои критики срещу културната политика на режима. Най-напред бе нападнат язвително от официалната преса, а по-късно хвърлен в затвора с безумното обвинение, че е агент на ЦРУ. Възмутени, петима негови приятели: Хуан и Луис Гойтисоло, Ханс Магнус Енценсбергер, Хосе Мария Кастелет и аз, написахме в моя апартамент в Барселона протестно писмо, към което се присъединиха редица творци от цял свят, като Сартр, Симон дьо Бовоар, Сюзан Зонтаг, Алберто Моравия, Карлос Фуентес, надигайки глас срещу това посегателство. Фидел Кастро отговори лично, като ни обвини, че служим на империализма, и заяви, че няма да стъпим в Куба „за неопределен и безкраен период от време“ / с една дума, никога повече/.

Въпреки срамната кампания, на която станах обект заради този манифест, от плещите ми се стовари огромен товар: вече не беше нужно да симулирам съпричастие, каквото не изпитвах към случващото се в Куба. Но докато скъсам със социализма и преоценя демокрацията, минаха години. Беше период на неувереност и преосмисляне, през който лека-полека започнах да разбирам, че „формалните свободи“ на предполагаемата буржоазна демокрация не бяха просто параван, зад който се криеше експлоатацията на бедните от страна на богатите, а границата между човешките права, свободата на словото, политическото многообразие и авторитарната и репресивна система, при която в името на единствената истина, представлявана от комунистическата партия и нейните велможи, можеше да заглушава всяка форма на критика, да се налагат догматични лозунги и десидентите да бъдат погребвани в концентрационни лагери или дори да изчезват безследно. При всичките си многобройни несъвършенства демокрацията поне заместваше произвола със законни средства и даваше възможност за свободни избори и независими от властта партии и синдикати…“

/следва продължение /

*Марио Варгас Льоса / р. 1936г. / е сред най-изявените представители на съвременната литература на Латинска Америка, редом с Гарсия Маркес, Карлос Фуентес и Хулио Кортасар. Носител е на множество престижни литературни отличия, а през 2010 г. става почетен Нобелов лауреат за литература. През 2013 г. е удостоен с почетното звание доктор хонорис кауза на СУ „Св. Климент Охридски“.

„Зовът на племето“ /2018 г./ е своеобразна интелектуална автобиография на Марио Варгас Льоса. В нея на преден план са изведени произведенията, формирали начина на мислене и погледа му за света през последните петдесет години.

С блестящо перо перуанският Нобелов лауреат съставя мъдър и увлекателен пътеводител на трудовете на либералните мислители, помогнали му да развие нови идеи, за да преодолее голямата идеологическа травма както от разочарованието след Кубинската революция, така и от раздялата с възгледите на Жан-Пол Сартр, повлиял му най-силно през младежките години.

Варгас Льоса анализира авторите / Адам Смит, Хосе Ортега и Гасет, Фридрих Аугуст фон Хайек, Карл Попър,  Раймон Арон, Исая Бърлин, Жан-Франсоа Равел /, разкрили пред ума му друга мисловна традиция, поставяща индивида в привилегирована позиция пред племето, нацията, класата или партията и защитаваща свободата на изразяване като най-висша ценност за упражняването на демокрацията.

Основното послание на „Зовът на племето“ е предимството на широкия хоризонт за търсещия ум пред безплодното вкопчване в първата изпречила се в живота – или наложена – идеологическа догма.