„Този мой живот си беше хубав“

Жан Д’Ормесон

III - та част

„… Симон Нора беше син на голям лекар, който преживя смайващо приключение…

В младостта си, преди войната, доктор Нора упражняваше занаята си в Марсилия. Една вечер, и то късно, се звъни на вратата. Той отваря. Двама мъже, облечени в черни кожени дрехи, носят трети, който не е никак добре.

-       Катастрофа – подхвърля единият от двамата мъже, които не са никак словоохотливи.

Доктор Нора преглежда пациента.

-       Майтапите ли се с мен? Този човек е прострелян с два куршума.

-       Това не е твоя работа – отсича рязко по-бъбривият от двамата. – Оправяй го, нищо друго.

Доктор Нора изважда двата куршума, почиства раната, слага превръзка.

-       Положението не е много сериозно. Направих каквото трябваше. Десет дена почивка. Никакъв алкохол. Никакви жени. Сега го отведете.

Тримата юначаги си тръгват, като двамата здрави подкрепят замаяния трети. По това време в Марсилия доктор Нора е вече твърде зает. Забравя случката.

Петнайсет дена по-късно телефонът звънва. Той вдига слушалката.

-       Ало! Обажда се Карбон.

Навремето Карбон беше един от най-прочутите марсилски бандити. Един от тези, които след това щяха да си сътрудничат с немците. Говорим още за старата школа. Брутална, но с правила.

-       Добър ден, господине – отговаря докторът, комуто това име не говори кой знае колко.

-       Вие се погрижихте за мен, излекувахте ме. Обаждам се да ви благодаря. Какво мога да направя за вас?

-       Да ми платите дължимото.

-       И колко ви дължа?

-       Трийсет и седем франка и петдесет сантима. Това е тарифата.

Десет години преди войната франкът все още бе достатъчно силен.

-       Вие се ебавате. Какво искате? Кола? Кораб? Банкова сметка в Швейцария?

-       Искам трийсе и седем и педесе, господине.

-       Я се ш…

Разговорът прекъсва.

Минават десет години. Или дванайсет. А може и петнайсет. Доктор Нора има успешна кариера. Настанява се в Париж. Войната избухва. Той е един от онези големи буржоа евреи, които са страстно привързани към Франция. Противно на всичко решава да остане в окупирания от немците Париж.

Един пролетен ден през 1942 г. се звъни на вратата на лекаря, както често се случва. Прислужницата отива да отвори. Връща се при Нора паникьосана.

-       Там има двама малко странни господа, които искат да говорят с вас на всяка цена. Казах им…

-       Не се тревожете, Мари – казва лекарят, който вече е разбрал. – Отивам.

Отива при вратата и попада на двама юначаги с черни кожени дрехи и гангстерски вид.

-       Господа?

-       Без въпроси. Елате с нас.

-       Може ли поне – примолва се Нора – да целуна жена си и да си взема някоя и друга дреха?

-       Нищо няма да взимате. Целунете жена си и тръгвайте с нас.

В колата, на която са се качили доктор Нора е примирен. Мнозина негови приятели са го предупреждавали. За един прочут еврейски лекар оставането в Париж по време на националсоциалистическата окупация си е жива лудост. Не им е повярвал. Разчитал е на щастливата си звезда. Сега е настъпил краят.

Не са му вързали очите. Навярно за последен път гледа как Париж се изнизва пред очите му. Булевард „Сен-Жармен“, мостът над Сена, „Конкорд“, „Шан-з-елизе“, който е почти безлюден. С лека изненада си дава сметка, че колата тръгва по авеню „Боа“. / това е по-старото име на авеню „Фош“ - бел. прев. / Сеща се, че Гестапо има бюра на авеню „Фош“. И действително, черният ситроен спира пред една по-скоро богаташка постройка. Слизат. Влизат в голямо фоайе. Той е все така между двамата мъже, взели го от дома му. Качват се на асансьор. Влизат в апартамент, който не изглежда като затвор – и дори не изглежда като бюро. В дъното на малък и доста зле украсен салон, по чиито стени висят повече от посредствени картини в крещящи цветове, доктор Нора с изненада и ужас вижда масичка с бутилка шампанско отгоре.

Това означава, казва си той, че ще ме убият веднага. Но все пак…

Трети мъж, също облечен в черно, тръгва към него.

-       Пратен съм да ви попитам дали се нуждаете от нещо…

-       Да – отговаря лекарят,

-       И от какво?

-       Искам си свободата.

-       Ах – казва мъжът и избухва в злокобен смях, -това е единственото невъзможно нещо.

Доктор Нора прекарал два дена и две нощи в богатия и грозен апартамента на авеню „Фош“. Хранели го добре. Донесли му пособия за бръснене. На третият ден мъжът в черно се появил отново. Носел плик.

-       Сега ще се качите на колата, която ви докара тук.

-       И къде ще отида? – попитал Нора.

-       Ще видите. Като пристигнете, ще ви връчат този плик.

Доктор Нора се качил отново в колата. Отново се запитал къде и кога щели да го екзекутират. Или след тази странна интермедия може би заминавал в друг затвор, не толкова удобен? Или пък за някоя разпределителна гара? Залутан в мислите си, които никак не били весели, той изведнъж забелязал, че се отзовал обратно пред вратата на собствения си дом. Огледал се, стиснал в ръка плика. От колата и хората в нея вече нямало и следа. Портиерката на сградата се втурнала към него.

-       Ах, докторе! Какво щастие е за мен да ви видя отново! Толкова се бях разтревожила. Гестапо дойде за вас. Казах им, че не сте тук. Те си тръгнаха. Видяхте ли ужасната хайка на Зимния колодрум?

Замръзнал неподвижно, объркан и едва слушащ женицата, която продължавала да излива порой от думи, доктор Нора механично отворил плика. Вътре имало трийсет и седем франка и петдесет сантима…

Доктор Нора имаше трима синове. Починалият наскоро Жан също бе лекар, като баща си. Пиер, историк, редактор в „Галимар“, шеф на прочутата колекция „Идеи“, ключова фигура заедно с Марсел Гоше в списание „Дебати“ и незапомнено стар мой приятел. Но големият син беше Симон.

Симон Нора бе играл важна роля в Съпротивата. Беше участвал в партизанските сражения. Беше един от първите и най-блестящи ученици в новото Национално висше училище по администрация…“