Марио Варгас Льоса

„Зовът на племето“

II - ра част

„ … Ориентирането към либерализма беше няколкогодишен, най-вече интелектуален процес, за който много ми помогна пребиваването ми по онова време в Англия към края на шестдесетте години, когато преподавах в Лондонския университет, както и това, че преживях отблизо единадесетте години управление на Маргарет Тачър. Тя принадлежеше към Консервативната партия, но като политик се ръководеше от своите убеждения и най-вече от своя инстинкт, които бяха дълбоко либерални; по това много приличаше на Роналд Рейгън. През 1979 г., когато тя пое кормилото на страната, Англия беше в упадък, реформите на лейбъристите / а и на торите / постепенно я бяха обезкървили и потопили в растяща държавническа и колективистична рутина, въпреки че социалните свободи, свободата на словото и на избори се спазваха. Държавата обаче бе пуснала пипалата си навсякъде с национализирането на промишлени предприятия, а политиката й, в жилищния сектор, например, правеше гражданина все по-зависим от държавното благодеяние. Демократичният социализъм постепенно бе обездвижил родината на Индустриалната революция и тя сега тънеше в монотонна посредственост.

Правителството на Маргарет Тачър  / 1979-1990 / означаваше революция, извършена при най-строго спазване на закона. Одържавените индустрии бяха приватизирани и британските предприятия престанаха да получават субсидии и се видяха принудени да се модернизират и да се конкурират на свободния пазар, а „социалните“ жилища, които правителствата дотогава отдаваха под наем на хората с ниски доходи – така поддържаха електоралния клиентелизъм, - бяха продадени на техните наематели в резултат на политика, която целеше превръщането на Великобритания в страна на собственици. Границите й се отвориха за международната конкуренция, а остарелите промишлености, например въгледобивът, бяха закрити, за да се върви към обновяване и модернизиране на страната.

Всички тези икономически реформи предизвикаха, разбира се, стачки и обществено недоволство, например на работещите във въгледобивните мини, и това трая близо две години, през които Маргарет Тачър прояви смелост и увереност, каквито Великобритания не бе познала от времето на Уинстън Чърчил. Реформите, които за няколко години превърнаха страната в най-динамичното общество в Европа, дойдоха ръка за ръка със защитата на демократичната култура и утвърждаването на моралното и материално преимущество на либералната демокрация над авторитарния, корумпиран и икономическа катастрофирал социализъм и отекнаха в целия свят. Същата политика по онова време водеше и президентът  Роналд Рейгън в САЩ. Най-сетне начело на западните демокрации заставаха лидери без комплекси за малоценност пред комунизма, които напомняха при всяка своя изява постиженията в областта на човешките права, равните възможности и зачитането на личността и нейните идеи над деспотизма и икономическия крах на комунистическите страни. Докато Роналд Рейгън беше невероятен разпространител на либералните теории, които несъмнено познаваше най-общо, госпожа Тачър беше по-точна и идеологична. Не се притесняваше ни най-малко да казва, че търси съветите на Фридрих фон Хайек и че чете Карл Попър, когото считаше за най-големия съвременен философ на свободата. Аз прочетох и двамата през онези години и оттогава „Отворено общество и неговите врагове“ и „Пътят към робството“ станаха за мен настолни книги.

При все че по икономически и политически въпроси Роналд Рейгън и Маргарет Тачър имаха недвусмислено либерална ориентация, по много социални и морални въпроси те застъпваха консервативни и дори реакционни позиции – нито един от тях нямаше да одобри хомосексуалните бракове, аборта, легализирането на наркотиците или евтаназията, които за мен бяха основателни и нужни реформи – и в това отношение, естествено, не бях съгласен с тях. Но отчитайки плюсовете и минусите, съм убеден, че двамата допринесоха много за културата на свободата. А на мен, във всеки случай, ми помогнаха да се превърна в либерал.

Имах щастието, благодарение на моя стар приятел историка Хю Томас, да се запозная с госпожа Тачър лично. Хю, съветник на британското правителство по испански и латиноамерикански въпроси, организира вечеря за интелектуалци в дома си на „Ледбрук Гроув“, за да изправи госпожа Тачър срещу тигрите. / Левицата беше, разбира се, най-ожесточеният противник на Тачъровата революция /.  Настаниха я до Исая Бърлин, към когото тя през цялата вечер се обръщаше с подчертано  уважение. Присъстваха романистите В.С. Найпол и Антъни Пауъл; поетите Ал Алварес, Стивън Спендър и Филип Ларкин; критикът и автор на разкази В.С. Причет; драматургът Том Стопард; историкът Дж.Х. Плумб от Кеймбридж; Антъни Куинтън, президент на Тринити Колидж / Оксфорд / и още неколцина, които не помня. Мен попита къде живея и когато й казах „ на Монпелие Уок“, ми припомни, че съм съсед на Артур Кьостлер, когото очевидно беше чела. В разговора присъстващите интелектуалци подложиха министър-председателката на истинско изпитание. Деликатността и доброто възпитание едва прикриваха завоалираната войнственост. Огънят откри домакинът Хю Томас, като запита госпожа Тачър дали се интересува от мнението на историците и полезно ли й е то при управлението. Тя отговаряше на въпросите ясно, без да се притеснява и да позира, в повечето случаи уверено, а понякога признавайки колебанията си. След вечерята, когато вече си беше тръгнала, Исая Бърлин обобщи чудесно според мен мнението на повечето присъстващи: „ Нямаме никакъв повод да се срамуваме“. Напротив, помислих си аз, с право можете да се гордеете, че имате министър-председател с такова самообладание, култура и убеждения. В следващите дни Маргарет Тачър трябваше да пътува за Берлин, където щеше да посети за първи път Стената на срама, издигната от съветските другари, за да спрат нарастващия брой бягства на граждани на Източна към Западна Германия. Там тя щеше да произнесе една от най-важните си речи против авторитаризма и в защита на демокрацията.

Запознах се лично и с Роналд Рейгън, само че на многолюдна вечеря в Белия дом, на която ме покани  Селуа Рузвелт, по онова време шефка на протокола. Тя ме представи на президента и в съвсем кратък разговор успях само да го попитам защо, след като Съединените щати имат писатели като Фокнър, Хемингуей и Дос Пасос, той винаги цитира  Луис Л`Амур като свой любим романист. „Ами защото е описал великолепно нещо много наше, живота на каубоите в Дивия запад“, отвърна ми той. Не останах убеден, разбира се.

Двамата бяха големи държавници, най-значимите на своето време, и допринесоха решително за разпада и изчезването на СССР, най-големия враг, който някога е имала демократичната култура, но никой от тях не е притежавал харизмата на водачи като Хитлер, Мусолини, Перон или Фидел Кастро, които в речите си призоваваха най-вече „духа на племето“. Така Карл Попър нарича ирационализма на първичния човек, загнезден дълбоко у всички нас, цивилизованите люде, които да края на живота си не успяваме да превъзмогнем напълно носталгията по изконния традиционен свят– племето,–когато човекът бил все още неделима част от общността, подвластен на шамана или на всесилния вожд, който взимал всички решения вместо него, а той се чувствал в безопасност, свободен от отговорности, покорен, като животното от глутницата, стадото или като човека от тайфата или групата запалянковци, задрямал сред онези, които говорят на същия език, кланят се на същите богове и мразят другия, различния, когото могат да обвинят за всички беди, застигнали племето.

 „Племенният дух“, извор на национализма, е причинявал, наред с религиозния фанатизъм, най-страшните кланета в историята на човечеството. В цивилизованите страни като Великобритания зовът на племето се проявяваше предимно в грандиозните спектакли като футболните мачове или рокконцертите на открито, които изнасяха през шестдесетте години „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“, където индивидът се стопяваше в тълпата – мимолетно, здравословно и катарзисно бягство от ежедневните грижи на гражданина. Но в някои страни, и то не само в Третия свят, този „зов на племето“, от който постепенно ни бе освобождавала демократичната и либерална култура – с други думи, рационалността, – бе започнал от време на време да надига глава заради ужасните харизматични лидери, благодарение на които гражданите отново се превръщат в маса, покорна на вожда феодал. Това е субстратът на национализма, който ненавиждах от най-ранна младост, предусещайки, че в него гнезди отрицанието на културата, демокрацията и рационалността. Затова като юноша бях левичар и комунист; но в днешно време нищо не представляваше по-добре от комунизма завръщането към „племето“ с отричането на индивида като суверенно и отговорно същество, отново изпаднало в положението на частица от общата маса, подвластна на диктата на своя вожд, подобен на религиозен шаман, със свещено и необоримо като аксиома слово, което пробуждаше най-лошите форми на демагогията и шовинизма.

През онези години много четях и препрочитах мислителите, на които са посветени страниците на тази книга…

Пак тогава отидох и до Единбург, за да поднеса цветя на гроба на Адам Смит, както и до Кърколди, за да зърна къщата, където той бе написал „Богатството на народите“, за да открия, че от нея е останала само една порутена стена и малка табела.

Именно през онзи период се оформиха политическите убеждения, които оттогава защитавам в книги и статии и които ме накараха да се противопоставя през 1987 г. на национализацията на цялата финансова система в Перу, която президентът Алан Гарсия се опита да направи с първото си правителство  / 1985-1990 /, да основа „Движение Свобода“ и да се кандидатирам, през 1990 г., за президент на републиката от името на Демократичния фронт с програма, чиято цел беше да реформира радикално перуанското общество и да го превърне в либерална демокрация. Пътем ще кажа, че независимо от претърпяното поражение пред урните, много от идеите, които защитавахме с моите приятели в продължителната, близо тригодишна кампания и които са в основата на тази книга, не само не изчезнаха, ами постепенно започнаха да си отварят път във все по-широки сектори и днес са част от политическия дневен ред в Перу.

--------