„Този мой живот си беше хубав“

Жан Д’Ормесон

II - ра част

„ … За випуск 1944-а в „Екол нормал“, разбъркан заради десанта и Освобождението, датата на приемния изпит беше определена за зимата на 1944-45 г.

Това беше сбъдната мечта. Но също и кошмар. Устният изпит се провеждаше на улица „Улм“. Спомените ми се тълпят, но и са като сънища. Първият ми изпит: латински. Писмо на Цицерон, по-скоро трудно. Резултатът не бе бляскав. След конкурса научих, че добавено към невпечатляващите ми оценки от писмените изпити, жалкото ми представяне по латински е накарало членовете на журито да ме сметнат за изгубена кауза: в умовете си те ме изтрили от списъка си. Философията мина сравнително добре. Както и гръцкият. Немският и английският не бяха никакъв проблем. Изпитващият по френски беше значим университетски преподавател, с добър външен вид, симпатичен, хомосексуалист, донякъде превзет, който можеше да бъде леко упрекнат в липса на смелост. Беше близък с няколко писатели, най-вече с Етиамбл, специалист по сравнително литературознание, доста прочут тогава и забравен днес автор на Мита за Рембо и на Говорите ли франглийски? Щях да се срещна служебно с Жан Тома в ЮНЕСКО, където той щеше да заеме респектиращата длъжност на помощник генерален директор. И накрая щяхме да станем приятели. Даде ми пасаж от Русо. Жан-Жак Русо не бе любимият ми писател. С надуто снизходителна и смътно приземена вялост Жан Тома ми написа добра оценка. Оставаше историята. Модерната история – за края на Стария режим, мисля, но спомените ми в това отношение са малко неясни – мина като по мед и масло. Старата история ме изправи пред Анри-Ирене Мару.

Анри-Ирене Мару  - държеше на двете си собствени имена, и то в изконния им порядък – беше един от онези изключителни хора, които са чест за Университета. Беше плешив, много учен, католик, благосклонен и изтънчено достъпен. Беше се сприятелил с Жером Каркопино, който е голям специалист по Античността и после в продължение на четиринайсет месеца министър на народната просвета в правителството на маршал Петен, и бе останал все така негов приятел, въпреки политическите им различия. Той ми задаваше въпроси за гладиаторските битки в Древен Рим. Изсипах му цялата каруца: нечуваната популярност на игрите и гигантската им цена, самнитите, християните, робите, биещи се с диви животни, рециариите, тежковъоръжените гладиатори, гладиаторите, биещи се със завързани очи, мирмилоните, въоръжени с щитовете, тризъбците, наколенниците и мрежите си с оловни тежести. И освен това забраната на битките през 404 г. от нашата ера. Той ме гледаше благо.

-       Много добре – рече той и се приведе към мен. – При всички положения ще получите отлична оценка. Но кажете ми, как са били облечени?

За миг се замислих.

-       Били са голи.

-       Отлично – каза ми той. – И все пак са носили нещо съвсем мъничко по себе си. Ако ми кажете какво е било, ще ви пиша 18 от 20 точки.

Поех си дълбоко дъх. И му дадох отговор, който още си спомням, защото десет или петнайсет години по-късно Мерилин Монро щеше да ме изимитира, когато отговаряше на въпроса: „Какво си слагате през нощта в леглото?“

-       Малко парфюм Шанел 5.

Играх вабанк.

-       Малко масло – измърморих.

-       Великолепно – отвърна той.

В деня на обявяването на резултатите във фоайето на сградата на улица „Улм“ номер 45 цареше напрегната обстановка.  Гъмжеше от народ – ученици, преподаватели, приятели, роднини, зяпачи. Две медицински сестри в бели блузи се бяха сгушили в един ъгъл, а в двора бе паркирана линейка, в случай че на някой кандидат или на майка му изведнъж прилошее. Из величайшата институция кънтеше глъчка, приглушена, но и поразена от нещо като сдържана с месеци или може би години истерия. Ала шумотевицата внезапно спря: директорът на Училището, или пък неговият главен секретар, вървеше към микрофона с лист хартия в ръка. Настъпи дълбока тишина. Част от живота ни се разиграваше именно тук. Съдбата, както обикновено изтъкана от късмет и необходимост, се стоварваше върху нас.

-       До „Екол нормал“, випуск 1944, са допуснати…

-       Първи…

-       Втори…

-       Трети…

Списъкът вървеше. Колкото повече се удължаваше, толкова повече шансовете на човек да чуе името си се увеличаваха, но и намаляваха. Увеличаваха се, защото шансовете да си пети, шести, седми бяха по-големи от това да си първи или втори; намаляваха, защото всички знаехме, че от стотиците кандидати само десет ще бъдат приети.

-       Седми…

-       Осми…

Бях девети. От десет. Предпоследен във филологическата секция. Не беше блестящо постижение.

Прибрах се на улица „Бак“ в състояние на опиянение. Родителите ми ме очакваха по-скоро умрели, отколкото живи.

-       Приеха ме! – извиках още от вратата.

Щастието на родителите ми беше радост за окото. Сцена досущ като от картина на Грьоз, но от атомната ера. По това време мечтата на всяко простонародно или буржоазно семейство още беше да види отрочето си да влиза в храма на улица „Улм“. Родителите ми, брат ми, Андре и аз се запрегръщахме. Около мен всичко се преобръщаше. Войната срещу диктатурата на националсоциализма беше спечелена, а аз станах „нормалианец“…“

-------

/ Жан Брюно Владимир Франсоа дьо Пол Льофевр д’Ормесон или наричан още Жан д’О (1925-2017) е френски писател, журналист, философ и актьор, член на Френската академия. Роден от сродяването на две стари благороднически фамилии, той прекарва детството си между семейния замък на майка си и Мюнхен, Букурещ и Рио де Жанейро, където баща му, Андре Льофевр, маркиз на Ормесон, е дипломат и „пълномощен министър“. Младият аристократ завършва Екол нормал и е гласен за дипломат или политик, но литературата и философията се превръщат в негова страст, източник на вдъхновение и в крайна сметка призвание. Връзката му с политиката не е напълно прекъсната и от 1950 г. е главен секретар на Международния съвет по философия и хуманитарни науки към ЮНЕСКО, а от септември 1992 г. е и негов председател. Между 1974 г. – 1977 г. е генерален директор на в. „Фигаро“, където в продължение на години е постоянен колумнист. Следвайки стъпките на чичо си, Владимир Льофевр д’Ормесон, през 1973 г. той е „обезсмъртен“ като член на Френската академия./