„Този мой живот си беше хубав“

Жан Д’Ормесон

„ ... В двете  учебни години 1942-1943 и 1943-1944 Париж беше окупиран.

В продължение на две години се трудех като никога. Разбира се, твърдях, че не правя нищо. Но с мрачно упорство се хвърлях в превод на латински, в превод от гръцки, в Киркегор и Спиноза. Обичах книгите.

Историята на света все тъй продължаваше да се бърка в скромния ми живот.

Десантът в Нормандия.

Войната на френска територия обърка обучението ни…учебната година приключи във весела бъркотия, която даваше възможност на всеки да се захване с нещо друго и най-напред да се включи в общата Съпротива.

Когато излезе в нелегалност, брат ми вече бе успял да се измъкне от прословутата навремето Задължителна трудова служба, или ЗТС, чиято цел беше да доставя работници на нацистите. Още от началото на пролетта на 1944 г. той се показа достатъчно деен в парижката Съпротива. Когато английските и американските войници наближиха Париж, на улица „Бабилон“, в един от центровете на Съпротивата, той ми връчи автомат. И към него добави цял куп препоръки. През няколкото дни, в които се опитвах да боравя с него, другарите ни ме наблюдаваха отблизо. Присъдата бе произведена много бързо: взеха си обратно автомата. В замяна ми дадоха колело и благи думи и ме натовариха с пренасянето на позиви и колети из столицата.

Няколко дена преди Освобождението един от моите командири ми повери доста обемист пакет, който криво-ляво закрепих отзад на колелото – имах заръката да го връча тихомълком на някакъв непознат, който ме чакаше  и с когото не трябваше да разменям и дума.

Когато напуснах „Бабилон“ и стигнах близо до църквата „Свети Франциск Ксаверий“, в края на Булеварда на инвалидите изникна колона немски танкове. Спрях рязко. Толкова рязко, че пакетът се откачи от колелото и при падането си се скъса, като по паветата се изсипаха реки от ленти за ръка с лотарингски кръстове. За миг се видях арестуван, депортиран, разстрелян. Към мен се втурнаха минувачи, събраха лентите, закърпиха пакета и го сложиха обратно в багажника на колелото. Немската колона продължи по пътя си.

Аз пък продължих по своя. Стигнах до посочения адрес без повече неприятности. Звъннах. Загадъчният получател отвори. Веднага го познах: беше Жорж Бидо. /Бел. моя Министър-председател на Франция (1949 г.–1950 г.) /

Имената на Жан Мулен, Пиер Бросолет, Оноре д`Етиен д`Орв, Ги Моке и на мнозина други ме изпълваха с мечти, но също така предизвикваха у мен усещане, наподобяващо на срам. Завиждах и се възхищавах най-вече на хората от ескадрилата „Нормандия-Неман“. А приключенията на Роже Стефан, с когото щях да се сприятеля по-късно, много ме забавляваха. При Освобождението  Роже Стефан заедно с още хора беше превзел полицейската префектура. В резултат на този подвиг той се представил пред генерал Дьо Гол.

-       Господин генерал – му казал той леко самохвално, - казвам се Роже Стефан. Аз съм евреин, хомосексуалист, комунист и голист.

-       Стефан – изръмжал Генералът, - не мислите ли, че леко преувеличавате?

В деня на Освобождението на Париж или в деня точно преди това ние с брат ми, също като много други парижани, бяхме отишли на площад „Конкорд“, вече почернял от народ. Внезапно един черен ситроен, вероятно на полицията, съюзена със Съпротивата, изскочи от улица „Риволи“ или от улица „Роял“ и бавно обиколи площада. Един мъж по риза, подаващ се през вратата на колата или направо стъпил на стъпалото, властно правеше знаци на тълпата да се махне от площада възможно най-бързо. Минувачите се пръснаха на вси страни и повечето от тях се изляха към парка „Тюйлери“. След няколко мига отекнаха  „изстрели“. Въстаналите полицейски сили превземаха военноморското министерство, окупирано от немските войници.

Заедно с мнозина други бяхме влезли в парка „Тюйлери“, когато забелязахме, че немците, изскочили от нищото, вече ни обкръжаваха. С брат ми се понесохме към вратата, гледаща към Сена. Твърде късно! Един военен патрул от Райхсвера вече контролираше изхода.

Брат ми мина без трудности: имаше напълно редовни фалшиви документи. Аз пък имах напълно автентична стара лична карта, но издадена в Ница през 1941 г. Тя се видя подозрителна на немците, които ми направиха знак да остана. Видях как брат ми ме гледа отчаяно.

Внезапно вдъхновение ме накара да кажа няколко думи на немски на лейтенанта или капитана, който пазеше на вратата. Обясних му, че съм живял в Ница преди три години. И тогава бях спасен от един немски евреин, който много обичаше Франция. И не знам защо започнах да рецитирам началото на Лорелай на Хайнрих Хайне, навярно най-прочутата, най-популярната, най-всеобщо познатата поема от немската литература:

Ich weiЯ nicht, was soll es bedeuten,
DaЯ ich so traurig bin,
Ein Mдrchen aus uralten Zeiten,
Das kommt mir nicht aus dem Sinn.

Die Luft ist kьhl und es dunkelt,
Und ruhig flieЯt der Rhein;
Der Gipfel des Berges funkelt,
Im Abendsonnenschein.

Германецът продължи:

Die schцnste Jungfrau sitzet
Dort oben wunderbar,
Ihr gold"nes Geschmeide blitzet,
Sie kдmmt ihr goldenes Haar.

И пак бе мой ред:

Sie kдmmt es mit goldenem Kamme,
Und singt ein Lied dabei;
Das hat eine wundersame,
Gewalt"ge Melodei.

 / Бел. моя…

Защо ли съм тъжен не зная.
Душата ми няма покой –
мит древен ума ми терзае,
ужасен натрапник е той.

Прохладният мрак се разтваря.
Рейн тихо пълзи в самота.
В билата планински догаря
с последни лъчи вечерта.

Девойка митична скалата
с лика си прекрасен краси,
разресва със гребен от злато
златистите свои коси.

Подхваща тя песен красива
с глас, дето за пакост е дар.
Мелодия чудна извива.
Далеч я дочува лодкар…

Превод: Красимир Тенев/

-        Бягай! – излая ми офицерът. – И да не съм те видял повече!

Брат ми ме чакаше от другата страна на „Тюйлери“. Изтичахме с всички сили по моста „Солферино“. Той ме държеше за ръка. Куршумите свиреха над главите ни. Точно пред нас бе убит един мъж. На моста има паметна плоча, отбелязваща смъртта му. Едва стигнали до левия бряг при гара „Орсе“, днес превърната в музей, ние се втурнахме в едно бистро, за да се обадим на майка ни на улица „Бак“ да я успокоим. Едва на няколкостотин метра от нас, тя все още не знаеше нищо за това, което се случваше на „Конкорд“ и в „Тюйлери“.

-       Не се тревожи! – викаше брат ми, който не бе на себе си от вълнение. – Добре сме. Идваме си.

-       Надявам се – отговори майка ми със спокоен и леко рязък тон. – Не закъснявайте много за обяд.

Ето това беше Париж през август 1944 г. Двайсет и четири години по-късно, през май 1968 г., пак ще се сблъскаме със същата откъснатост между два много близки квартала, като първият от тях е в пълно неведение за случващото се във втория…“

/ Жан Д"Ормесон е френски писател и журналист, член на Френската Академия. В периода 1974-1977 г. е директор на в-к „Фигаро“. Автор е на множество романи и есеистични книги, които получава разнообразни литературни награди. Погребан е с национални почести, като надгробното слово е прочетено от президента Еманюел Макрон./