Щрихи към портрета на

Екатерина Каравеловa

ІV-та част

 От враговете си тя правеше приятели...

Тясно, твърде тясно и душно е било на тази жена в нейната отсечка от историческо време… Нещо от светлата душевност на Наташа Ростова се е сблъскало с откровено грубия манталитет на политиците от началото на миналия век. За да изкристализира в една по-зряла възраст в коравата мъдрост на Султана…

1 ноември 1886 година. Петко Каравелов напуска Регентството, съкрушен от онова, което научава за насилията в участъците. Остава в България „да измита от 87-ма година праха на софийските участъци, да чезне в техните зимници и най-после в 1891 година да влезе в Черната джамия за 5 години” –по думите на руския писател и публицист Ал. Амфитеатров.

Настъпват дни на горчиви изпитания за цялото семейство. Отречено им е не само всичко, което са направили и претеглили за България, отречено им е елементарното право на живот и спокойствие. Политическите страсти са разпалени до крайност.

На 15 февруари 1891 година, сред София пада убит младият финансов министър Христо Белчев. Това убийство развързва ръцете на управляващите да се справят с политическите си противници. Удобен момент да се смаже един път завинаги опозицията, водена от Петко Каравелов. Още същия ден той е арестуван.

Зловещите слухове за жестоките побоища над политическите затворници са повод за близките им да се погрижат за тяхната съдба.

Екатерина Каравелова, вярна на себе си, събира жените на арестуваните – Анна Георгиева и г-жа Орошакова – и заедно написват писма до чуждестранните консули в България с молба за съдействие - по-скоро  да бъдат насрочени делата на арестуваните. Това дава повод срещу съпругите да бъде възбудено дело за „ предателство и клевета срещу българското правителство пред чуждите консулства”.

На 30 ноември 1891 година трите дами са арестувани /поставени под домашен арест/. Пред къщите им се разхождат стражари и никой не може да се среща с тях.

Министър-председателят Стефан Стамболов, познавайки много добре дейността и способностите на г-жа Каравелова, разбира, че времето не работи в негова полза и бърза да насрочи делото им.

На 10 февруари 1892 година , назначеният набързо съд, вече имал предварителното указание за присъдата.

Споменът за този необикновен процес е описан много емоционално от А. Лулчев.в Юбилейния сборник по случай петдесетгодишната обществена дейност на Екатерина Каравелова.

Прокурорът започнал своята обвинителна реч с искане наказание за държавна измяна – смърт чрез обесване за г-жа Каравелова. Паметна е останала речта на Константин Стоилов – защитник на подсъдимата.

При гробна тишина председателят дал последна дума на Екатерина Каравелова. Изправила се тя, огледала всички с овлажнели очи и спокойно отговорила:” Няма що да кажа. Не се чувствам виновна. Направих това, което би направила всяка жена на мое място за мъжа си!”

Съдът се оттеглил на съвещание…

Между тримата съдебни заседатели бил и обущарят  Стефан Калъпчиев – човек неук, еснаф, но самостоятелен и безукоризнено честен българин…

„Виновна ли е г-жа Каравелова? – обърнал се председателят и към третия съдебен заседател –Стефан Калъпчиев. От отговора му се решавала съдбата на подсъдимите. Настъпила гробна тишина. Калъпчиев станал, вдигнал с попуканите си обущарски ръце делото и казал: „ Виждате ли това дело? То е политическо! Аз намирам, че госпожата е невинна. Тя хубаво ви каза. „Всяка жена би направила това, което направиха тя и другарките й за  своите мъже.”

Всички въздъхнали с облекчение, а най-много се зарадвали съдиите, защото този обущар им  развързал ръцете- борбата между наложен „дълг” и съвест е страшна. Съдът оправдал подсъдимата.

„ С възхищение си спомням това дело – пише години по-късно г-н Гешев, тогава млад съдия- На това дело  г-жа Каравелова показа тъй бляскаво своите необикновени душевни качества. Нейната хубост, нейният ум, доброта, такт – пленяваха… и от враговете си тя правеше приятели!”

Няколко месеца по-късно във Военното училище се гледа и делото на Петко Каравелов, неоснователно обвинен и осъден по убийството на министъра на финансите – Христо Белчев.

Цялата грижа за издръжка на семейството пада върху раменете на Екатерина Каравелова. През есента на същата 1892 година тя моли Екзархията да й даде учителско място в Солун, тъй като не може да остане в София, но й е отказано. Тогава се прибира с децата си при майка си в Русе.

Благодарение на съдействието на митрополит Григорий, получава разрешение да учителства  в католическото училище с месечна заплата 50 лв. / месечната заплата на един полицейски пристав е 268 лв. / Тук започва работа и над превода на „Княжество България” от Константин Иречек от немски език.

През декември 1894 година Петко Каравелов е освободен от затвора – болен и телесно съсипан. Екатерина Каравелова продължава да учителства в девическата гимназия в Русе, а по-късно в Първа девическа гимназия в София.

Не прекъсва работата си и когато през 1901 година Петко Каравелов съставя коалиционен кабинет на демократи и прогресисти и влиза  в управлението като министър-председател и министър на финансите.

Още на другия ден след смъртта на Петко Каравелов /24 януари 1903 година/  Народното събрание гласува народна пенсия за семейството му. Тежкото материално положение на „пословичния безсребърник” не е тайна за никого. Получила пенсия, неговата 43-годишна вдовица не може да остане повече на държавна служба – да учителства.

Оттук нататък се открива поприще за нейната богата народополезна дейност.

След първия събор на Демократическата партия /1903 година/ Екатерина Каравелова се отдръпва от острите политически борби, за да  се посвети на едно безкористно дело – народната просвета и култура.

/ следва/