„ Край прага на пропастта“

/Панайот Савов/

1914 –та. Много бързо чамкорийци се разделиха на два враждуващи лагера: русофили и германофили. Как изникнаха тези думи не знам, само че щом ги чух разбрах, че аз съм германофил. Как може другояче?! Нали Русия е съюзник на Сърбия. И разходките ми до Сборната рота продължиха. Но вече работата беше по-организирана. Всичките ми „клиенти“ знаеха по кое време ще мина и ме чакаха. А аз осведомявах безразборно и германофили, и русофили като с първите споделях радостта си от първите бързи победи на Германия, а с русофилите спорех докрай. От тях най-много се е запечатил в ума ми старият Георги Киселов. С голямата си бяла брада. Той много ме обичаше и не се задоволяваше само да чуе новината, която нося, а винаги си даваше труд да ми обясни, че Германия ще изтуби войната, въпреки първоначалните си победи и че най-голямото нещастие за България ще бъде, ако иде на страната на Германия. Аз го слушах снизходително, чудех му се на ума и си отивах по-убеден от всякога, че Германия ще победи, преди всичко, защото аз го желая, а също и защото само тогава ще можем да си отмъстим на сърбите. Други мои приятели и политически „неприятели“ бяха семейството на бившия министър-председател проф. Данев. Самият г-н Данев най-внимателно изслушваше новините, които му разправях, засмиваше се на коментарите ми и нито се опитваше да спори с мен, нито да ме разубеждава. Затова пък синовете му- Ивайло и Владо, с които, въпреки голямата разлика във възрастта, много се обичахме, защото ни свързваше голямата ни любов към планината, винаги разговаряха с мен и се мъчеха, както те се изразяваха, „да ми напълнят главата“, но, разбира се, напразно.

Измежду германофилите на първо място бяха семейство Тантилови, на които с радост носех първите новини. Срещу тях бе вилата на министър Тончев, с чийто син Стефан, и тогва, и сега при все че бях още хлапе, а той бе вече завършил гимназия, много се обичахме и се гордеех, че често знаех някои новини преди него, при все че е министерски син. Но много често му правех жестоки упреци за този пуст неутралитет на дядо Радославов, но той многозначително се усмихваше и ми казваше да бъда по-търпелив.

Вкъщи положението бе особено. Единственият ярък и изтъкнат представител на германофилския елемент бях аз. Татко се закриваше зад военната си униформа и заявяваше, че военните не се бъркат в политиката, но умно беше, че не бе нито германофил, нито русофил, а чисто и просто си правеше сметката какво ще бъде най-добре за България. Аз се мъчех да го убедя, че за България ще бъде най-добре Германия да спечели. Той се усмихваше и ми възразяваше:

-        Добре, дори и да е тъй, това не значи, че

 Германия непременно ще спечели.

Той бе на мнение, че България трябва да седи колкото може по-дълго неутрална и да се постарае и с неутралитета си да спечели земите, които бе загубила през Балканската война. Това разбирах не толкова от това, което той говореше с мен, защото той, за разлика от повечето ни познати, не обичаше да говори с мен за политика и никак не беше доволен от „политическата ми кариера“, но и не взимаше никакви мерки да ме спре. Мама пък бе отчаяна русофилка. Тя дружеше с всички дипломати от руската легация, четеше руски книги, а сестра й, моята танте Нани, нали бе вдовица на руски офицер и бе прекарала най-хубавите си години в Русия. Тя успя да повлияе и на мама, но колкото и да я обичах, на мен не можа да ми повлияе.

Времето минаваше... Хубавото лято, предпоследното от безгрижните лета на наистина доброто време в Чамкория, бавно, но сигурно си отиваше. Един ден дойде автомобилът на чичо Фанта и колкото и да обичах да се возя на него, този път с мъка се качих. Колата полетя към София. Записан бях в Трета прогимназия – новата сграда на ул. „Шести септември“ и „Стефан Караджа“, на няколко крачки от дома ни.

От това време си спомням двама наши гости, които понякога идваха вкъщи, но на които да тази зима не бях обърнал внимание. Всъщност те влязоха в съзнанието ми през тази есен една вечер, когато мама спореше  по политически въпроси с бате Стефан. Отначало аз не ги слушах, но по едно време чух бате Стефан да пита мама:

-        Добре, разбрахме вече, че си социалистка. Но кажи, с широките ли си или с тесните?

Работата ме заинтересува и аз се вслушах внимателно. Мама отвърна:

-        Когато говора с Коларов – съм тесна, а когато говора с Георги Панчев – широка!

Всички се засмяха на това признание на мама и аз веднага реших да обърна по-сериозно внимание на тези наши двама гости – първите социалисти, които съм виждал през живота си. По това време „доброто“ софийско общество не взимаше на сериозно социалистите и за тях се говореше или с подигравка, или с пренебрежение. Убеден съм, че всеки от нашите тогавашни познати по това време би се басирал на всичко, дори на живота си, че социализмът е една утопия, която може би ще докара някои подобрения в живота на работническата класа, но поне през това столетие няма да играе никаква значителна рола в политическия живот на България. Поне в този смисъл бяха всички забележки, с които по това време хората от нашата среда удостояваха социалистическото движение. За всеки случай на мен след този разговор ми стана ясно, че между нашите сравнително добри познати има двама социалисти и реших да ги наблюдавам и да разбера от тях какво нещо е това социализмът.



Чичо Коларов по това време беше адвокат в Пловдив и добър приятел на семейството на танте Елза. Тя го бе запознала с нашите и той винаги, когато идваше в София, идваше и у нас. Аз го обичах и много харесвах голямата му брада и сериозното му лице, което много рядко биваше озарявано от усмивка. Първият път, когато той дойде у нас след разговора на мама с бате Стефан, татко се случи вкъщи и те имаха един много дълъг спор, който аз внимателно слушах. Чичо Коларов твърдеше, че цар Фердинанд непременно ще свърже рано или късно страната ни с Централните сили и това ще ни доведе до гибел. Въобще той поддържаше, че едниственият виновник за всички нещастия на нашия народ е цар Фердинанд и смяташе, че единственото спасение за страната е ако той бъде изгонен. Това той си казваше най-открито на маршала на същия цар. А татко най-хладнокръвно се съгласяваше с него върху много от миналите грешки на царя, но считаше, че те няма да се повторят и че той е уверен в искреността на неутралитета, който сме обявили. Спорът продължи дълго и за съжаление не помня подробностите, но ми направи впечатление голямата свобода, с която чичо Коларов говореше пред баща ми. По едно време татко излезе от стаята и аз се обадих:

-        Чичо Коларов, кажи ми моля ти се, какво искате да постигнете вие, социалистите?

-        Още си малък, за да разбереш това.

-        Не можеш ли да ми го обясниш?

-        Искаме доброто на всички хора. Не искаме по света да има богати като баща ти, както повечето ти познати и...

-        ...и като теб – обадих се аз със свойственото си нахалство. 

Той ме изгледа и леко се усмихна. След това каза:

-        Да, и като мен, а от друга страна да има хора, които мизерстват. Вярвам, че си видял доста бедни хора.

-        О да, но как ще го направите?

-        Като отнемем от богатите това, което им е в излишък и го дадем на бедните, а след това дадем възможност на всички еднакво да печелят.

Аз забелязах, че той ми обясняваше като на дете и това малко ме раздразни. Казах му бърже.

-        Но чичо Коларов, как ще го таправите? Цялата власт и сила е в ръцете на богатите?

-        Ще им я отнемем.

-        Как?

-        Със сила.

-        Но ще трябва да пролеете много кръв.

-        Какво от това? Може да пролеем много тяхна

кръв, може да загинем и ние, стига само да постигнем осъществяването на идеалите си!

Аз му отвърнах с не много уверен глас:

-        Каквото говориш звучи хубаво, но аз не вярвам да може да се постигне нещо добро със зло.

Той сложи ръка върху главата ми и каза тихо:

-        Още си малък, за да разбереш това, което ти казвам, а и средата, от която произхождаш, ти пречи. Но ти изглежда си умно момче и затова не се отнасяй безкритично към това, което виждаш и чуваш.

Поисках да му отвърна, но в този миг влезна татко и запита усмихнато:

-        Какво, да не се опитвате да спечелите Панайотчо за вашите идеи?

-        Тъкмо обратното, той се опитва да ме разубеди от моите!

И двамата се разсмяха  и аз сърдито напуснах стаята.

Георги Панчев бе вторият социалист, който посещаваше нашата къща. Той е живял като наемател във Варна в къщата на Радка и мисля, че тя го бе въвела у нас. Когато биваше в София, той често идваше у дома, водеше с мама дълги разговори, а с мен се отнасяше като с дете и се мъчеше да ми въздейства възпитателно. Затова отначало не го обичах много. Той беше учител. След разговора на бате Стефан с мама разбрах, че и той е социалист, но не като Коларов, а широк социалист и при пръв удобен случай реших да го поразпитам. Разговорът ни започна с коментирането на някаква германска победа, която ме бе изпълнила с възторг. Господин Пенчев ми каза, че е глупаво от моя страна да се радвам на чужди победи и че е много вероятно германците да загубят войната. Остро му възразих:

-        Значи и Вие сте русофил.

-        Никакъв „фил“ не съм, а искам доброто на хората, което една война в никакъв случай не може да донесе.

С дълбоко авторитетен тон започнах да му разправям за голямата неправда, която Букурешкият договор е донесъл на България и въобще „разясних“ цялото политическо положение на страната. Той ме изслуша внимателно и каза:

-        Не би трябвало да се занимаваш с такива работи. Трябва да си гледаш уроците.

-        Аз си гледам много добре уроците и имам по всички предмети пет или шест. Но вие „големите“ сте все такива. Когато не можете да ни възразите, винаги казвате, че не разбираме работите.

Не помня какво ми възрази, но мама впоследствие ми се скара и аз разбрах, че той й се е оплакал от моето нахалство. Но това, което пламенно исках да узная: Каква е разликата между тесните и широките социалисти, не можах по това време да разбера.

Времето до Коледа мина бърже. На мамните журове се събираха много хора, но идваха повече дипломати от „Антантата“.



Мама беше определено русофилка, но като жена на хофмаршала трябваше да приема също и дипломати от „Тройния съюз“, който бе станал двоен, понеже за мое голямо огорчение, Италия бе изменила на съюзниците и дори се говореше, че може да мине на страната на „Антантата“. Аз не биваше да влизам в салона, но проявявах политическите си симпатии, като чаках германските или австрийските дипломати да си вървят и им държах палтата.

/следва продължение/