Последната ми среща с Бенковски




„ Сегашните събития не само ме вълнуват, но поглъщат цялата ми внимание… При все това защо ще чакам друго време, за да пиша спомените си, когато сега между другите ми занятия, вълнения и тъги все мога да направя нещо!... Та и зная ли дали ще живея още дълго време или, което е още по-важно, ще бъда ли все така бодър!... Ръката ми ще бъде ли все така твърда, за да държи перото, характерът ми не ще ли смекне и неволно да се предам на ония старчески слабости, които карат човек да търси ласкания и да изкарва самохвалство…“

Тези въпроси си задава Михаил Маджаров, достигнал почти библейска възраст – в началото на 1942-ра година, когато подрежда своите спомени.

Можем определено да смятаме, че Владимир Василев е един от хората, които особено активно подтикват стария общественик, публицист, дипломат и политик да записва и прави достояние на широката публика своя живот, богат на събития и срещи с големи личности…

Критикът гостува за първи път в Копривщенския дом на Михаил Маджаров, като гост на дъщеря му и зет му – Анна Каменова и Петко Стайнов през септември 1928 г.

И в книжка 9-10 на „Златорог“ излиза първият спомен на Маджаров „ С Вазов в Италия“. В следващите годишнини той ще предложи на Владимир Василев още много заглавия: „В родното място на Шекспира“; „Среща с Петко Р. Славейков“; “Майката на Бенковски“; Първият бунт на Бенковски“…

“Последната ми среща с Бенковски“ е последният спомен за неговия любим вуйчо - брат на майка му – Георги Бенковски.



„ …Понеже знаеше, че съм ученик в Робърт колеж, Бенковски, щом пристигнал в Цариград, отправил се на Румели Хисар да ме търси. Обадили му, че училището се открива на другия ден и че по всяка вероятност аз трябва да съм пристигнал в града. Посочили му къде би могъл да ме срещне.

Но , както ми разказваше сам, в училището погледнали на него подозрително и почнали да го разпитват за какво ме търси. Без да дава по-големи подробности, той им отговорил, че ми е роднина и си заминал.

Аз току що бях пристигнал от Копривщица и бях слязъл в Чорапчи хан, в кантората на баща ми. Никого нямаше в стаята. Седях на стол до прозореца и четях една книга. На вратата се показаха двама души. Единият от тях запита: „Тая ли е одаята на хаджи Иванча?“ На моя утвърдителен отговор, той каза на своя другар да си отиде и влезе в стаята, като притвори вратата. Аз го изгледах въпросително, защото не бях го виждал близо десет години, а той беше се изменил много през това време. Приближи се до мен и ме запита: „Познаваш ли ме?“… Когато му отговорих, че не мога да се досетя, той ми зададе въпроса: “Не си ли Михаил? Не познаваш ли уйчо си Гавраил?“ – и ме прегърна със своите дълги ръце… След една секунда той ме отпусна, сякаш усети свян за своята нежност и захвана да ме разпитва за майка си – баба Нона Груевица и за сестрите си Василка и Куна. Бенковски или както е неговото същинско име – Гавраил Хлътев, по причина на парични недоразумения, не беше в много добри отношения с баща ми…“



Бащата на Михаил Маджаров – хаджи Иван- е търговец на аби със собствена кантора в Цариград и втора – заедно с Дончо Палавеев и братя Драгиеви в Александрия, така наречената „масърска компания“… В семейния архив на Маджаровия дом се съхранява полица, саморъчно подписана от Георги Бенковски:

„ 1866, м. август, Копривщица

8 турски лири /и словом осем турски лири/ заемам аз долуподписан платец от Г-на Йованча Маджаров / поп Михайлов/ за година време и ще им работи фаиз/ лихва / на стотях по десет гроша и като даде вадето, длъжни сме да ги плата с фаизът заедно без реч. Бог милостив да не ни посрами за много години.

Платец –

Гавраил Хлътев за горните танета“

Полицата останала ……. Непогасена.

„… Към мен уйчо Гавраил имаше голяма слабост. Още когато бях дете, той не пропущаше празник да не дойде у дома и да ме заведе на седянка у тях. Това което отказваха домашните ми да ми купят или направят, той с готовност го извършваше… В Копривщица имаше обичай на Сирно заговяване да пушкат. Аз исках да не остана по-назад от възрастните. Продаваха се малки пищовчета – тъкмо за мене момче – но никой от домашните ми не даваше заръч за такова нещо. Уйчо Гавраил ме заведе у тях и ми подари едно ново пищовче заедно с евазите и барута, като ми показа и манипулацията на пълненето му и гърменето… Вечерта на трапезата имаше много ястия, имаше два вида халва, имаше и ламканица, но нищо от това не ме развличаше. Аз все си мислех за пищовчето и по едно време излязох на двора и почнах да гърмя. Това беше твърде неприятен сюрприз за майка ми, която цял месец се сърди на брата си за тая негова постъпка. Аз, обаче, останах удовлетворен, макар да изядох една-две плесници и бях признателен на уйча си…“

Въпреки голямата слабост на Бенковски към своя първороден племенник, той не му поверява причината за пристигането си в Цариград през есента на 1875 година. На 12 август същата година БРЦК в Букурещ организира общо събрание с главен въпрос – подготвянето на въстание в родината, като се използва възникналата благоприятна обстановка на Балканите. В плана се предвижда група революционери, между които са Бенковски и Стоян Заимов, да подпалят от няколко страни Цариград, за да предизвикат смут сред управляващите и така да бъде улеснено въстанието.

Михаил Маджаров:

„… Слязохме долу в двора на Чорапчи хан, гдето беше гостилницата и кафенето. Поръчахме кафе и разговорът доби по-общ характер. Той не ми обади в ясна и категорична форма своята мисия, но оставаше да се разбере, че е тръгнал по народни работи и че е настало време за българския народ да направи нещо за своето освобождение.

-       Никой няма да ни помогне, ако не си помогнем сами – казваше ми той.

Когато му казах, че един народ като нашия, невъоръжен, необучен във военно изкуство, лишен от всяка народна организация, не може да се освободи без помощта на някоя велика държава, той се дразнеше и отговаряше.

-       Всички ще дойдат да ни помогнат, но когато ни видят, че искаме да бъдем свободни и правим всичко за постигане на тази цел.

За бъдещата организация на свободна България аз поддържах едно умерено конституционно управление под ръководството на един чужд принц, а той изказваше възгледи твърде радикални. Никакви принцове и никакви чужди покровителства не допускаше той за излязлата из наша собствена революция страна.

-       Няма народ, по-пригоден за република, отколкото нашият. Махни само турската власт и републиката е готова, тя съществува в нашите села, в нашите общини. Че кой управляваше досега Копривщица, неграмотният ага ли?

Не мога да си спомня всичките аргументи на Бенковски за една република, но ми направи силно впечатление неговото изложение за икономическата организация на българските градинари във Влашко.

-       У градинарите –казваше той - силата иде отдолу, а не се налага отгоре. Те имат главатар, но избран с болшинството. Когато видят, че той злоупотребява или лошо управлява, могат веднага да го отстранят. Промените стават без никакви кръвопролития, без никакви сътресения. Но втълпете в главата на техния предводител, че той е божи помазаник или че е избран с наследствени права, и вие ще видите как той ще стане като турските паши и тогава мъчно ще бъде неговото сваляне.

Личеше, че Бенковски се е надъхал от букурещката периодическа литература, но той се изказваше по един своеобразен и простоват начин, за да може да го разбере и неграмотният селянин… Макар да не вярвах в леснотията на революцията, за мене беше удоволствие да слушам един човек, който по всичко се виждаше, че вярва в думите си да ми представи България в такъв идиличен образ…“



Вероятно в тази минута Маджаров си е спомнил за първия бунт на Бенковски в Копривщица почти девет години по-рано – през 1866 година.

В деня на „Св. Спас“ копривщени отивали на аязмото под връх Богдан, за да се измият в целебните му води за здраве.

Група млади абаджии, пристигнали наскоро от Анадола, се събрали пред конака и под командата на Бенковски, тогава все още Гавраил Хлътев, с развято знаме,  подкарали конете си „в ред“ към връх Богдан.

Среднощната им веселба била прекъсната от няколко заптиета, изпратени от мюдюрина „да пазят ред на аязмото“.

По заповед на Бенковски стражарите били навързани по буките и държани там до сутринта, тъй като властите нямали право да се месят в християнските и местни празници на населението…

Денонощие след „Св. Спас“ Бенковски е арестуван. Бащата на Маджаров – х. Иван успява да освободи своя шурей срещу откуп – по две оки шекер и кафе.

Младежите цял ден празнували освобождението на своя водител… Но за Бенковски е вече много душно в Копривщица. Той я напуска, за да се върне само още веднъж – в навечерието на въстанието и то тайно – без да се обади дори на майка си.

Михаил Мадажаров:

" ... -       Ние сме на Кутуджи хан – каза уйчо Гавраил – но … няма нужда да дохождаш, аз мога пак да намина в училището…Колко полезно би било вашето училище за една деятелност, но както французите тъй и американците са погълнати от своите материални интереси…

Казах му, че никой европеец не вярва в една каква годе /каквато и да е/ сполучлива революция на българите, защото тя ще докара съсипия на цялото население и назадничавост най- малко пет- десет години в живота на българите.

-       Ами сегашната съсипия по-малка ли е ? – запита той сопнато. – У нас, като позабогатее човек или като се поналапа с учение, захваща да философства и да сравнява сегашното нетърпимо положения с някакво си по-лошо, по-неизвестно. Цели петстотин години българите все това са мислили: да не стане по-лошо, а пък то е вървяло от лошо към по-лошо. Защото магарето е търпеливо, то не страда по-малко от другите животни…

Разделихме се, като че ще се срещнем на другия ден… Но тя бе раздяла вечна. На другия ден той не дойде в училището, а справката, която направих на следния ден в Кутуджи хан, ми даде да разбера, че той е напуснал още същата вечер хана и на ханджията казал, че заминава за Анадола…“



Втората комисия за разследване на зверствата при потушаването на Априлското въстание, организирана от американското посолство в Цариград, посещава и Копривщица. Американският генерален консул Юджийн Скайлър, секретарят на руското посолство княз Церетелев, преводачът им – учителят по турски език в Робърт колеж, Петър Димитров, преспиват в Маджаровия дом.

На следния ден в градината е организиран „полски съд“, пред който се изказали много депутации. Комисията е особено впечатлена от женските депутации, които по такъв трагичен начин разказват своите страдания при влизането на турските войски и башибозук в градеца, че дори „коравият Скайлър“ се просълзил“…

„ Цялата обстановка в двора – разказвал Петър Димитров пред Михаил Маджаров, - напомняше нещо старинно и твърде демократично“

Една торба златни монети е откупът, с който копривщенските първенци, сред които е и хаджи Иван Маджаров, спасяват Копривщица от опожаряване…

По това време все още никой от Хлътеви и Маджарови не знае, че зад легендарното име Георги Бенковски се крие техният Гавраил…

Михаил Маджаров:

„ Бенковски беше рус, с тънки руси мустачки, но в гърба на плещите малко наведен. Пръстите на ръцете му бяха дълги и в края малко изострени. Погледът му беше спокоен, но говореше рязко и с жестикулации на ръцете. Стъпката му беше широка и самоуверена.“

Описанието на чертите на лицето на Бенковски , оставено ни от Михаил Маджаров, отговаря напълно на това, направено от Захарий Стоянов в „ Записки по българските въстания“, както и от копривщенеца Тончо Шабанов в неговия дневник… Подобно описание дава и търновският мютесарифин в заповедта си до своите полицейски чинове за залавянето на избягалия в Стара планина „водач на хаирсъзите“…

Всички тези описания не отговорят на най-разпространения портрет на Бенковски, на който е представен като черноок хубавец със закръглени черти, черни и гъсти мустачки…

Приживе Михаил Маджаров казвал, че този погрешен портрет е бил отпечатан и разпространен през 1901 г. – по повод 25-тата годишнина на Априлското въстание. И е всъщност портретът на неговия съдружник от Ескишехир – Хрелков.

Въпросът за истинския портрет на Георги Бенковски и досега не е разрешен.

Михаил Маджаров:

„Георги Бенковски не обичаше да му възразяват, защото вярваше в една своя непогрешимост. Беше горд и твърде честолюбив. Предпочиташе да гладува три дни, отколкото да се помоли. Той говореше несравнимо по-добре, отколкото пишеше. Почеркът му беше неустановен и правеше доста граматически грешки. Но вследствие на многото си пътувания и на срещите си с разни хора, той бе се нагълтал с модерни политически възгледи и можеше да води свободен разговор по много обществени въпроси. Самият факт, че той сполучи да подчини не само тълпите, но и хора с високо образование, показва, че у този човек имаше естествени дарби да бъде проповедник и водител.“

--------