На 15 февруари 1891 г. насред София пада убит младият финансов министър Христо Белчев –удобен повод за разправа с опозицията, водена от Петко Каравелов. Още същия ден той е арестуван.

Зловещите слухове за жестоките побоища над политическите затворници карат Екатерина Каравелова, вярна на себе си, да събере жените на арестуваните – Анна Георгиева и г-жа Орошакова – и заедно да напишат писма до чуждестранните консули в България с молба за съдействие: по-скоро да бъдат насрочени делата на арестуваните.

Срещу съпругите на арестуваните веднага е възбудено дело за

„предателство и клевета”

срещу българското правителство пред чуждите консулства.

Трите дами са сложени под домашен арест. Пред къщите им се разхождат стражари и никой не може да се среща с тях. Министър-председателят Стефан Стамболов разбира, че времето не работи в негова полза и бърза да насрочи делото, а назначеният набързо съд имал предварително указание за присъдата.

Споменът за процеса е описан пак в Юбилейния сборник. Прокурорът започнал своята обвинителна реч с искане наказание за държавна измяна – смърт чрез обесване за г-жа Каравелова. При гробна тишина председателят ѝ дал последна дума. Изправила се тя, огледала всички с овлажнели очи и спокойно отговорила: „Няма що да кажа. Не се чувствам виновна. Направих това, което би направила всяка жена на мое място за мъжа си!” Съдът се оттеглил на съвещание...

„Виновна ли е г-жа Каравелова?”

обърнал се председателят и към третия съдебен заседател Стефан Калъпчиев. От отговора му се решавала съдбата на подсъдимите. Настъпила гробна тишина. Калъпчииев станал, вдигнал с попуканите си обущарски ръце делото и казал: „Виждате ли това дело? То е политическо! Аз намирам, че госпожата е невинна. Тя хубаво ви каза: всяка жена би направила това, което направиха тя и другарките ѝ за своите мъже.”

24 януари 1903 г.

Още на другия ден след смъртта на Петко Каравелов Народното събрание гласува народна пенсия за семейството му.

Получила пенсия, Екатерина, 42-годишната вдовица, не може да остане повече на държавна служба и да учителства. В страница от дневника ѝ четем:

„Душата жадува спокойствие. Неуже ли /нима/ има още години да се карат тъй – глухи тревоги, вълнения, изтезания сърце да пълнят и тровят, а пред света с лице засмяно да ходя... Тежък, непоносим дълг! Защо? За кого?... Да, Дон Кихоте! Търпи и трай!”

Смисъл и утеха ще потърси в

Обществено-полезна дейност

Отдръпва се от острите политически борби.

Близки нейни приятели, с които кореспондира са: Ноел Бъкстон, София Ковелевска, Анри Барбюс, нобелистката Джейн Адамс, американския сенатор д-р Чарлз Крейн, леди Абердин, Пиърс О Махони

Константин Иречек често повтаря: „Чужденецът – дошъл в България се стреми да я опознае. Опознал я, той никога не може да я забрави”.

В дните на Балканската война тя работи в най-голямата софийска болница към Военното училище – доброволно и безвъзмездно, в продължение на 13 месеца.

И отново четем в спомените, публикувани в Юбилейния сборник:

„Госпожа Каравелова се отличаваше със своята тактичност и умение, със своята сдържаност и справедливост... През пролетта сред болните настъпи общо униние. На нея те открили своята мъка: „Нивите, майко, ще останат незасети, децата хляб няма да имат.” И понеже не вярваха, че жените им са се справили със земеделската работа, Екатерина Каравелова, която добре ги разбираше, измисли чудесен начин да ги успокои. Издейства от управата на болницата да бъдат изпратени в различни краища на страната, по един-двама от тези оздравяващи, които без вреда могат да прекъснат за кратко лечението си. Тя бе намерила вълшебно средство да успокои раздвоената душа на българския войник.
По-късно, след жътва вече, получи писмо, а вътре един узрял житен клас, поздрав от далечно село с надпис: „Женски труд, Божи дар”.

Екатерина Каравелова се посвещава на едно безкористно дело –

народна просвета и култура.

Името й е свързано с най-старото софийско женско дружество „Майка” и създаденото към него девическо професионално училище „Мария Луиза”. Повече от 20 години тя е негов неизменен председател.

Каравелова председателства първата конференция на жените, довела до създаването на Българския женски съюз.

Дългогодишна председателка е и на Съюза на българските писателки, създаден по нейна инициатива.

В годините преди първата национална катастрофа, България е напълно изолирана и във враждебно обкръжение. Екатерина Каравелова отново

не е безучастна свидетелка

През 1914 г. заминава за Русия, където използва личните си връзки с управляващите среди, за да помогне за възстановяването на добрите отношения между двете страни. В писмо до Фердинанд тя от дава израз на дълбоката си вяра, че България може да разчита на Русия.

Но тя не е от онези русофили, които не виждат противоречията в политиката на царското правителство и не остава без отговор нападките срещу своето Отечество, които чува ту тук, ту там от високопоставени руски сановници. И не веднъж е подчертавала: „ Обичам русите, готова съм всичко да направя за тях, но не желая ни за миг да забравя, че съм българка, у дома си, където не обичам никой да тършува и се разпорежда!”

В Русия я догонва и вестта за трагичния край на Лора. Външно не дава израз на мъката си, но това, което става в душата ѝ, изразява само с едно изречение в дневника си: „душата ме боли и ми се ще да зарева като селска баба”.

Превъзмогнала личната си трагедия, Екатерина продължава да работи за хората, за Отечеството.

 „България трябва да се научи най-после да си създава приятели в чужбина, където се решават съдбините й” – пише тя в дневника си.

Председателка и един от най-дейните членове на Международната женска лига за мир и свобода. Делегатка е на конгресите във Вашингтон (1924 г.) и Дъблин (1926 г.).

Изтъквайки жестоката несправедливост на Ньойския мирен договор, тя горещо защитава каузата на  онеправданото си Отечество.

Участничките в Първия конгрес във Вашингтон посещават 30 града – от Ню Йорк до Монреал – с официално уредени лекции.

Ето няколко фрагмента от дневника й, отразяващи пътуването ѝ до САЩ:

„Петмилионната грамада с широките авенюта и тесни улици, с първите небостъргачи, които видях, улиците, на които краят не се вижда... Навред благосъстояние, богатство, разкош, удобства, доведени за жената до минимум труд и физическо напрежение... А умствено напрежение, и тънък усет у американката рядко се среща... Българките не си знаят цената: колко труд и сили отнема нашето домакинство и пак жените ни имат желание и намират време за духовна култура....”

С дела, с перо и с творчество Екатерина Каравелова защитава своята кауза за

мястото на жената в обществения и политически живот.

В отделна тетрадка, на френски език, е съхранена студията ѝ „Българката вчера и днес”. Публикувана във Франция, Холандия, Швеция и САЩ, студията предизвиква голям интерес:

„Ролята на българката не е в това да раздухва политически страсти. Издигната над тях, нейната обществена мисия е да бъде връзката за тържеството на висшата правда и справедливост, които нямат партийна принадлежност...”

Актуално звучат думите ѝ и днес, нали? Колкото и да се старах, маркирах само част от многостранната личност на тази необикновена българка...Защото образът на Екатерина Каравелова не може да се побере в рамките на един портрет, в ограничения отрязък от време, страници или думи…

------

Екатерина Каравелова. Нейната обаятелна и твърда личност е притежавала нещо, неподлежащо на описание.

Съвместявала женската прелест с коравата воля; дипломацията, с умението да устоиш; мълчаливото страдание с бурния стремеж към просветителство…

Името на тази многостранност е хармония.

Екатерина Каравелова е една от най-хармоничните личности, озарили началото на 20 век. 
Писателка или литературоведка? Колко ограничени за нейните мащаби. Съпруга и майка? Очевидно – без остатък. Но и далеч не всичко.

Нетитулован дипломат и посланик на България на Изток и Запад? Може би това е било истинското призвание на тази българка, осъдена доброволно в сянката на фамилното си име.

Приемана безрезервно и с резерви, тълкувана нееднозначно, но винаги зачитана. И от приятели и от врагове.

Коя бе всъщност Екатерина Каравелова?

Каквито и сравнения да правим, ще маркираме само част от уникалната й личност. По своему самотница на обществения и литературен небосклон в онези дни, тя си остава до днес неразбрана, недоразтълкувана, недооценена…

Какво пък… Може би чужди… от висотата на разстоянието, ще съумеят да я разтълкуват…

А може би самата тя не би го пожелала…

Екатерина Каравелова – едно явление далеч над рамките, в които любопитната история се е опитала да я напъха…