В Златният фонд на БНТ се съхранява един документално-художествен филм за Екатерина Каравелова, сниман през 1995 г.

Една щастлива случайност тогава ме свърза с наследницата на Каравелови – г-жа Фани Дренкова. С общи усилия и много, много предварителна подготовка стигнахме до заснемането на филма.

Г-жа Дренкова ни разреши да снимаме в апартамента на Екатерина Каравелова, запазил автентичната атмосфера на дома ѝ.

Мебели, картини, вещи и снимки, докосвани някога от ръцете на тази истинска българка, допълваха разказа за сложния житейски и творчески път на тази необикновена българка, белязана от съдбата като в „антична трагедия”…

7 ноември 1885 година…

Из кореспонденцията на Артур фон Хун за „Кьолнише цайтунг”:

„… Княз Александър е напуснал българските позиции край Сливница. Столицата е в опасност. Обща паника сред населението. Навсякъде се виждат безутешни лица и крайно отчаяние. Само една млада, малка госпожа прави изключение – Катинка Каравелова – Любезната съпруга на министър председателя.

Само тя остана непоколебима, не вярваше на слуховете, които се пръскаха из града… Право се говореше сетне, че на 7 ноември 1885 година г-жа Каравелова беше единственият мъж сред софийското население…”

Катерина Каравелова допълва в спомените си:

„Звънецът на Крал Милан“

„ …Помня след завръщането на войските. Кесяков Константин, Рачо Петров, Никифоров и Олимпий Панов пият чай. Тримата участници в боя при Драгоман подемат припирня за звънеца на крал Милан, който в бягството си, за да не попадне в плен, изоставил някои свои вещи… Аз любопитно слушах и гледах тия сериозни мъже с какъв азарт се карат за такъв маловажен трофей, който нямаше друго значение, освен че бил простейший звънец на „крал Милана”. На Никифоров, винаги сдържан, омръзна тая сцена и тури край по един неочакван за мене начин: „Ако искате да ме послушате, дайте звънеца на Госпожата нека го държи за спомен от тия дни, в които ни е била скъпа помощница и непоколебима в най-тежките минути, когато бяхме готови главите си да загубим, тя със своята вяра в благополучния изход на войната подигаше духа. Бай Петко и аз много й дължим.”

Екатерина Каравелова е родена на 21 октомври 1860 г. в Русе, в семейството на Стоянка и Велико Пеневи. Баща ѝ умира съвсем млад и майка ѝ остава с четири деца...

Заради ролята в живота й, Екатерина Каравелова запазва жив спомена за леля си Киряки – сестра на баща ѝ и майка на Тодор Минков, основателя на частния Южнославянски пансион към гимназията в град Николаев, Украйна.

Леля Киряки оценява ученолюбието на Катя и се зарича да осигури на своята любимка подобаващо образование. Тя взема решение да иде да види сина си, „когото не е видовала цели 12 години”, и да заведе и Катето при него, та да я даде в „баш пансион, в какъвто още никоя българка не е бивала…

Годината е 1870

Трите месеца прекарани в град Николаев са напълно достатъчни за малката българка да усвои езика дотолкова, че да издържи приемния изпит за Киевската Фундуклеева гимназия с успех, който й дава правото за постъпване направо във ІІ-ри клас и да получи награда – басните на Крилов.

В Левашовския пансион тя е сред свои съотечественички, които я даряват с внимание и нежни грижи.

„ …Царева Миладинова –дъщерята на възрожденеца Димитър Миладинов –сестрински ми помагаше да се обличам сутрин и ме закопчаваше, тъй като не можех да се справям с копчета на гърба…“ 

По жизнения път на Катерина Каравелова Левашовският пансион и Киевската Фундуклеева гимназия се оказват само една временна спирка.

Съдбата е щедра към малката Катя и я дарява с младежки години, щастливи като в приказка.

„Московска приказка“

„… Завита в кожуха на нен Тодоракя  /Тодор Минков/ един студен, ама московски студен ден, със сани /шейни/ ние влязохме в портата на една хубава къща, недалеко от Арбат… нен Тодораки позвъни, лакей отвори, пропусна ни да се качим по стълбата, следвайки подире ни. Широко антре, грамадна зала, и голяма гостна с тъмносини мобели…

От януари 1871 година аз прекарах в къщата на Лермонтови  до август 1878..

В тая строго аристократична къща, където лакеите ходеха на пръсти… Аз, дъщерята на Стоянка и Велико кожухаря от Русе, бях привилегирована, нещо като „Нейно превъзходителство”, на която на сребърна табличка лакей с бели ръкавици донасяше записките на другарките от гимназията и полуграмотните писма от родния край…

Всеволод Николаевич Лермонтов и Елисавета Андреевна от него ден станаха мои втори родители…”

Чувства по-нежни от едно обикновено човеколюбие на просветени хора я заобикалят в този дом. Елисавета Андреевна се заема да намери и подбере най-подходящото между тогавашните учебни заведения.

Със съзнанието „Каква голяма отговорност са поели пред Бога и родителите й” – семейният съвет решава: Катюша да остане да живее у тях, като се запише в ІV-та Московска девическа гимназия – единствената достойна за „южното крехко цвете”

„… Тъй летяха дните на учебната година. Тържествен ден бе актът на нашата гимназия, 10 октомври, когато на абитуриентките раздаваха дипломите, медалите и наградите, а също и награди на добрите ученички от другите класове. Тъй като аз се учех прилежно, имайки всякога пред очи , че ще стана учителка в родния край, тогава под турско иго, от втори клас до свършека вървях като първа. И следователно всяка година на 10 октомври отивах в гимназията с икономката, а за връщане пристигаше Елисавета  Андреевна.

Анемподиет, в генералска ливрея , молодцовато скачаше от капрата, отваряше почтително вратцата на купето и Елисавета Андреевна отиваше в Апартамента на Директорката. След малко аз, с наградените книги в ръка, влизах сияюща пред нея, слагах ги на скута й и сама увисвах на врата й. И нейните и моите очи биваха след тая няма прегръдка влажни. Тя и майка ми в далечното отечество се сливаха в един образ…”

„За старите Лермонтови аз бях нещо като галена внучка, на техните грижи дължа, че не оставих костите си, както много наши съотечественици... Тъй че леля Киряки можеше да бъде спокойна и доволна: нейното Катенце беше настанено и гледано като писано яйце в една разкошна къща...”

За ученическите години в Москва и за завършването на IV-та московска гимназия със златен медал Каравелова си спомня като за „най-светлото време в живота ми”.

И самата Москва има какво да даде на жадуващата за знания млада и впечатлителна българка. Огромният град с хилядолетната си историческа памет, с целия си материален и духовен облик.

И това, в съчетание с богатия духовен живот на семейство Лермонтови, обяснява защо Екатерина Каравелова , повече от всички други, учили в Русия, донесе от там такава висока култура, такъв широк поглед към нещата  и  такива неограничени възможности за бъдещо развитие.

„… 3 август 1878 година… Почти цяла нощ не мигнах. Нещата ми  - с приготвената прикя: самовар,   подаръците  - са прибрани в кош и два куфара. На стола до леглото е пътнишкият ми костюм, на масата – чантичката за през рамо с паспорта и потребните пътни пари, на пода – чанта с неща, потребни из пътя, кутии бонбони… Аз си отивам у дома, при майка си, която от 8 години не съм видяла… В Русе – многожелания роден град, който напуснах 9 –годишно дете и в който се завръщах 17- годишна мома…“

Училището на леля Катя

Младата Катя се връща у дома. Борбената ѝ натура се проявява веднага и тя се отдава на нещо, което ще бележи целия ѝ живот.

„Гимназията в Русе бе заета с някакъв склад, септември настъпи, а нямаше изглед да се отвори. Обявих на майка, че ще изхвърля миндеря от гостната стая, ще наредя две три маси и ще взема няколко деца у дома да ги уча.
Казано, направено: още първата седмица класът ми се напълни с деца от разни възрасти...”

Екатерина Каравелова ще посвети 14 години от живота си на учителската професия – в Русе, в София, в Пловдив.

Прекрачва прага на Първа софийска девическа гимназия като учителка на два пъти, но в нея е преподала и последния си урок.

Първият път – през 1884-85 година, като жена на министър-председателя, Екатерина Каравелова  се отказва от заплата и служи даром.

Сред ученичките ѝ е и художничката Елисавета Консулова-Вазова. По-късно тя ще запише в спомените си:

„На катедрата се изкачи млада жена, с красиво изразително лице, много гладко причесана коса, със спретната черна рокля, с бяла якичка. 36 чифта очи я обгърнаха от главата до върха на обувките. Почнахме да четем. Вдига една, вдига друга. Ние четем ясно, чисто, не спъваме. „Добре – каза тя. – Но искам за разнообразие и аз да ви почета малко.” Тя почна. Бяхме чели много пъти „Под игото”. Но никой от нас не знаеше, че толкова живот има в него, че чорбаджи Йордан наистина е жив, че бъбривата кака Гинка не е измислена... От катедрата ние чувахме гласове, които доверително ни разправяха мъката и вярата на ония луди глави… Ние виждахме малките криви улици, схлупените къщички, бухналите чемшири, бистрите вади и чешми. Чувствахме ги, виждахме ги, усещахме дъха им около нас… Когато звънецът удари, някаква дълбока въздишка  се понесе над чиновете. Вдигнахме глави с погледи, пълни с тия видения. Че можело да се чете така – за нас беше откровение.”

Друга нейна  ученичка Д-р Драгнева допълва:

„Много пъти ни четеше на руски из расиновите трагедии, дори и на френски – никой не дава знак, че не разбира или не може да следи – всички бяхме упоени от музиката на тая реч… българският език в нейните уста беше чаровна музика!”

Ето и едно признание на писателката Анна Карима:

„ Веднъж забрави кърпичката си на масата, ние като гладници се нахвърлихме на нея, съдрахме я на малки парчета и всяка си взе за спомен…”

Запознанството с Каравелов

„Петко Каравелов ме знаеше от деветгодишно дете, когато от Киев се преместих в Москва и попаднах в къщата на генерал Лермонтов. Лермонтови имаха голям кръг приятели и познати... Между първите бе семейството на генерал Шчуленников…

У Шчуленникови аз срещнах Каравелов – вече свършил историко-филологическия и юридическия факултети, който предаваше история и география на дъщеря им…

… Една вечер в театъра на Салодовников даваха „12-та нощ” от Шекспир… В първия или втория антракт се срещнах с Доминика Ивановна, докато разменим приветствия, до нас застана Каравелов и някак учудено ме погледна... и като не знаеше бащиното ми име, се стесняваше да се обърне към мене както преди една година с „Катя или Катюша”. Доминика Ивановна му дойде на помощ. „Та Пьотър Станиславович, нима не можете да познаете госпожица Катерин, е какво, тя е пораснала и още повече се е разхубавила...”

При влизането в ложата бях настигната, за голямо учудване, от Каравелов, който безцеремонно зае мястото наред с мене, без да обръща внимание, че заема чуждо място в чужда ложа. Аз седях като на игли, чувствайки стеснение от тази „невъзпитаност”.

Завесата се вдигна. Човекът си стои и не ще за никого да знае, и тихо ми приказва за България, за някакви планове... И така до последния антракт, когато се сети, че трябва да отиде при „своите дами”...

Отпосле узнах, че едната от тях била неравнодушна към неетикетния българин. Любовта е „чутка“/чувствителна/ и предвижда. Още нея вечер тя предрекла на Каравелов, че той за никоя рускиня няма да се ожени, а „хубавото момиче с чудните очи” ще е неговата спътница в живота... По него време аз бях далеч, много далеч от всякакви мисли за брак...”

1878 година

17-годишната Екатерина се е завърнала в току-що освободената България, и само след месец, в гостната стая на родния дом е отворила училище.

С руските войски в България е влязъл и Петко Каравелов, който е назначен и за видински вицегубернатор. Разбрал, че Екатерина е вече учителка в Русе, един ден той я изненадва с посещението си и с предложение да отиде учителка във Видин.

„ Петко Каравелов беше удивителен събеседник, интересен, разнообразен, с неизчерпаем избор на теми, една от друга по-занимателни и по-поучителни за мене. Аз гледах на него като на един превъзходен учител... и никак през ум не ми минаваше, че тези хубави срещи ще завършат с предложение да му стана жена.“

… Няколко дни подир годежа Петко замина. По писмото му от 28 октомври 1879 година може да се получи представа за пътуването му, за настроението, за водената борба против консерваторите, за Събранието, което вместо на 15 се открило на 21 октомври,  деня на моето рождение, когато изпълних цели 18 години! И него ден Каравелов биде избран за председател на Събранието.

По него време  в София и в Двореца вече приказвали за мене и княз Александър се изразил, че всички се надяват, „что ты смягчишь до некоторой степени мою бешенную натуру / необуздания ми характер /”…Аз четях неговите писма, много нещо учех от тях, гледах на него все ”отдолу нагоре” и се чудех и недоумявах, какво влияние ще имам над него, когато той „знае всичко”, а аз твърде малко…

… Преди да се отправим за София , Петко обиколи с мен Варна, Балчик, Добрич – Хаджиоглу, Пазарджик, Ряхово, Кнежа, Слатина, Борован, Враца, Орхание и през Арабаконак – София…

Аз му служех тогава за частен секретар. Скърбя, че поради местенето ни в Пловдив – първите тетрадки с бележки от пътуванията ни с Петко през първото му министерстване са загубени.

За мене лично тези пътувания са откровение – да позная всичката обич на мъжа си към родния край, неговото горещо желание да го извади от тинята на робството.”

Със 17 години по-млада, идеалистка и мечтателка, Екатерина Каравелова навлиза в реалната политика, както малко жени и до днес са го сторили. Петко Каравелов ѝ поверява своите планове, успехи, своите борби. Тя е негова секретарка, води кореспонденцията му – особено чуждестранната, защото владее писмено и говоримо руски, френски, немски и английски език. Тя дава последна редакция на всичко, което Каравелов диктува.

Сама пише във вестниците, в които той пише и редактира, става му най-близък и доверен сътрудник.

Още в Пловдив (1881–1882 г.) при издаването на вестник „Независимост” Екатерина Каравелова има своя дял – редакцията е в дома им и тя участва в подреждането на материалите и коректурите.

Близка приятелка с Пенчо Славейков, Екатерина Каравелова първа прави достояние на широката публика иначе трудно разбираемия писател.

На една от тъй популярните по онова време сказки за Тодор Влайковата леля Гена, присъстващият Славейков се трогва до сълзи, а експанзивният Каравелов скача и извиква от възторг: „Катерино, ти от леля Гена направи една Офелия!“

Книжовната дейност не е специална грижа за Екатерина Каравелова, в нея тя не е влагала най-интимната си амбиция. И все пак тъкмо там е нейното „поле брани”/бойно поле/. 

На страниците на „Търновска конституция” излизат нейните политически фейлетони – подлистници, подписани с различно псевдоними: Л. ; Б.; Веди; Ами; Алфа; Рцы. Написани с политически усет и темперамент, някои от тях имат трайно литературно значение. Пенчо Славейков отбелязва: „Само два от безбройните български фейлетони, писани преди Алековите , ще живеят още за дълго в нашата памет: „Политическа зима” на Христо Ботев и „Нов Мемиша-а” от… Само скромността на авторката е заставила Пенчо Славейков да постави на мястото та нейното име многоточие.

През 1888 г. започва да излиза и библиотека „Свети Климент”, чийто основател и редактор е Петко Каравелов с псевдоним Камен Чернев. Тук с голям брой преводи участва и Екатерина Каравелова: десетки заглавия от руска, френска, немска и английска литературна класика. Избор, който показва дълбокия ѝ художествен усет.

Юбилеен сборник

по повод половинвековната ѝ обществено-полезна дейност. Годината е 1928-ма. В увода проф. Иван Георгов пише:

„Няма проява в живота на българския народ след Освобождението, дето да няма някакво участие и г-жа Екатерина Каравелова.”

В спомените на един неин съвременник четем:

За да се очертае обществената дейност на Екатерина Каравелова, трябва да се напише историята на дейността на Петко Каравелов и като управник, и като опозиционер.”

Допълва ги и софийският митрополит Стефан:

„Голямата фигура на Петко Каравелов не може да се отдели от неговата съпруга.“

Дотук с щастието в живота на Екатерина

--------

/следва продължение/