„ Край прага на пропастта“

/Панайот Савов/

X­V-та част

Около една седмица след обяваването на мобилизацията татко разговаря по телефона с полковник Жостов и му каза да дойде същата вечер, защото имал важни новини. Аз разбрах часа и нарочно поисках позволение по това време да изчезна, за да няма никакво съмнение, че ще си бъда вкъщи. Почти един час от уговореното време  бях на столчето в скривалището и търпеливо чаках. През това време фантазията ми летеше и аз си представях, че се намирам в неприятелска стража и ще подслушвам разговора на вражески военоначалници и от резултата зависи, дали България ще спечели войната. Благодарение на фантазията ми времето мина бързо и скоро г-н Жостов и татко влезнаха в салона.

Генерал Констонтин Жостов

Татко бе наредил да няма никого вкъщи и те си говореха свободно и спокойно. От разговора им разбрах, че пристигнала шифрована телеграма от чичо Кръстник /Панчо Хаджимишев /, че Англия не позволила на Сърбия да ни нападне и приела неговите уверения, че България мобилизира само, за да може по-добре да защити интересите си. Освен това английското  правителство предупреждавало България, че ако се намеси ва страната на Централите сили щяла да постави на карта съществуването си. Но обещания никакви за нашата ненамеса, а дори и за намесата ни на тяхна страна не можела да даде, защото била в съюз със Сърбия. Обещавали ни само Одрин и границата Мидия - Енос, а относно Македония и Добруджа, да сме имали доверие. Щяло да се реши всичко справедливо след войната.

Панчо Хаджимишев

Татко бе извънредно доволен за избегнатата опасност от сръбско нападение, но бе много огорчен от надменния тон на англичаните по отношение на нашите искания, защото при това положение било много мъчно да се бори човек с позицията на царя и на Радославов. Те били в състояние да считат за предател всеки човек, който, въпреки щедрите  обещания на германците, би се противопоставил на желанието на цар и правителство да отидем с тях. Татко отчаяно казваше:

-        Просто ми се струва, че на англичаните не им се иска да идем на тяхна страна. Вчера говорих с /забравил съм името на английския пълномощен министър/ и как не го молех да даде някои по-конкретни обещания, за да можем да се борим с германофилите, които все повече увличат общественото мнение на тяхна страна, но той най-нахално ми отговаряше, че те непременно ще победят, със или без помощта на България, и затова за България е по-важно, отколкото  за тях, да бъде на тяхна страна. Той, като приятел на България, може само да я съветва да стои неутрална или да тръгне със Съглашението, но конкретни обещания правителството на Негово Величество английският крал не можело да даде. Той лично е убеден, че ако България помогне на Съглашението ще я чака прекрасно бъдеще, а ако иде с Германия, ще пропадне. С това много малко капитал може да се прави.

-        Отвратителни са тези англичани. Дано даде Господ да изгубят войната.

-        Дай Боже, Константине, но ме е страх, че няма да я изгубят и тогава тежко ни. Но при това тяхно становище какво мога да направя? Савинский ще ми дойде утре на гости. В него е последната ми надежда. Ако той съумее да даде някои по-конкретни обещания ще рискувам дори да влезна в затвора, но ще кажа мнението си на царя. Но ако и той пее същата песен...  

-        Ако и той пее същата песен ще мълчиш и ще си гледаш работата. Никаква полза няма да принесеш, ако се пожертваш напразно. Ти си само офицер, а не политически вожд и нищо не можеш да направиш. А пък ако те изгонят и тебе от двореца и турят там някой продажник като Ганчев, от това няма да има никаква полза.

Татко въздъхна дълбоко и каза умислено:

-        Може би си прав. Ех, да бях на твое место...

-        Какво би направил? И моята власт е ограничена. Жеков държи всичко в ръцете си. Дори и да бях убеден, че отиваме към пропаст, не бих могъл да направя нищо. Но съвсем не съм убеден в това.

-        Дай Боже да си прав!

След тези думи аз се измъкнах от скривалището си, защото ме беше страх да не ме хванат, пък ми се искаше непременно  да чуя и разговора на татко със Савинский, който бе руският пълномощен министър в България.

На другата вечер пак навреме се скрих в моето скривалище  и с трепет очаквах идването на господин Савинский. С него се бях запознал преди  няколко седмици в дома на бившия министър Михаил Сарафов. След като ме представиха на него, той ме запита, вероятно с желанието да се позабавлява с мен:

-        Вие русофил ли сте или германофил?

Без колебание му отвърнах:

-        Германофил.

-        Причини?

-        Защото ме е яд на русите... но в този миг дъщерята на г-н Сарафов Ани свирепо ме изгледа и ми направи някакъв знак. Разбрах, че не бива да прекалявам и продължих... Намирам, че русите не биваше да подкрепят сърбите срещу нас и да им позволят да ни ограбят земите.

Господин Савинский помълча малко и каза усмихнато на Ани:

-        Сега той мисли, че ме е победил.

Аз се изчервих от яд и щях да отговора нещо остро, но Ани бързо каза:

-        Не, г-н минитър, той не мисли, че ви е победил, а много добре знае, че и след този разговор вие пак си оставата русин, а той - германофил.

Това смекчи атмосферата и г-н Савинский почна да ме разпитва за училище.

Тази вечер, докато очаквах срещата му с татко, си спомних за този ни разговор и се мъчех да си представя какво ще си говорят с татко. Но скоро в салона се чуха стъпки и г-н Савинский и татко влезнаха. Заговориха веднага и за мое голяма облекчение татко предложи да говорят на български, който г-н Савинский владееше добре. Господин Савинский веднага каза, че не си прави вече никакви илюзии за поведнието на България и че за голямо нещастие на руския и българския народ българското правителство е решено да тръгне с Централните сили  и обявяването на войната било само въпрос на дни. Татко му отвърна, че няма никакви сведения по този въпрос и че, по негово убеждение, за сега няма никакво решение. Г-н Савинский почна надълго да убеждава татко как България ще загуби, ако тръгне против Съглашението, но татко го прекъсна и му каза, че е излишно него да го убеждава в това, но да му каже как да въздейства на цар и правителство, които, като отговорни за съдбините на България ще искат конкретно да знаят каква полза България ще има, ако стои неутрална и каква – ако отиде със Съглашението. При това татко подчерта, че една намеса на България на страна на Съглашението ще доведе до разгрома на Турция и ще допринесе  за по-бърза победа на Съглашението. Г- н Савинский се съгласи и подчерта, че България има интерес войната да свърши скоро и при това тя да бъде на страната на победителите. Татко отвърна, че Русия има още по-голям интерес България да й стане съюзник, защото тогава много скоро ще получи Цариград и то почти без жертви, но че България заслужава да бъде възнаградена за това. Почнаха да се пазарят, като че ли от г-н Савинский зависи какво ще даде на България в случай на победа, а пък от татко дали ще иде със Съглашението или не. Макар че бях дете, това ми се видя някак смешно. По скоро от разговора им разбрах, че татко държи на конкретни и колкото може по-големи обещания, за да може по този начин да въздейства на царя, който все пак ще го изслуша внимателно, а също да може и да убеди някои офицери и политически мъже. Но г-н Савинский трябваше да признае, че правителството му засега не може да даде по-големи обещания от тези, които Англия била дала на нашия пълномощен минитър. Той можел да ни даде уверения, че след победата Сърбия щяла да получи толкова много земи от Австроунгарската империя, в която имало толкова поробени славяни, че Русия ще може да я принуди да ни остави Македония. Татко направо го попита, дали това е негово мнение или говори от името на правителството. Той отвърна, че говори неофициално, но че и царското правителство имало това становище. България трябвало да разбере, че Русия без съгласието на Англия, официално не може да обещае повече. Той дори каза на татко, че е убеден, че английското првителство е толкова упорито по отношение на евентуални обещания към България, понеже, по някакви непонятни причини не искало много Бълария да се намеси на страна на Съглашението. Татко отговори, че е със същото впечатление, но помоли  г-н Савинский да настои пред правителството си да даде колкото може по-големи обещания на България. Само така би могло, ако в бъдеще българското правителство реши да се намеси на страната на Германия, да се повдигне общественто мнение, за да  го спре. Г-н Савинский дълго помълча и накрая каза почти дословно: „Виждам големия ви патриотизъм и желанието ви да спасите Бълария. Но опитайте се да направите това с тези обещания, които официално и неофициално ви давам. Бъдете уверен, че България ще получи след войната дори повече от това, на което се надявате.“

-        С такива аргументи мъчно може да се говори на нашия цар, пък и човек не би могъл да му се сърди, ако те не му въздействат.

-        Прав сте! Но и при това положение дългът на всеки българин е, ако не може да застави цар и правителство да тръгнат със Съглашението, то поне да им попречи да се вържат за Германия.

Татко му отвърна с много горчивина в гласа:

-        Това ще бъде много трудно щом и самите английски дипломати съдействат на Германия в случая.

Двамата се засмяха, а г-н Савинский допълни:

-        Колкото и парадоксално да звучи това, но имате право.

Не разбрах това изречение тогава, но го запомних и едва след злополучния край на войната разбрах напълно смисъла му, тъй и всичко, което се е виждало странно на двамата честни мъже, които искрено желаеха доброто и на Русия и на България. Малко след това г- н Савинский се сбогува с татко и двамата си дадоха уверение, че каквото и да стане, ще запазят дълбоко уважение един към друг. Татко изпрати г-н Савинский и след това пак се върна в салона и дълго се разхождаше напред-назад, сякаш не можеше да си намери място и полугласно си подсвирваше с уста, както правеше само,  когато беше или много весел, или нервен. Аз бавно се измъкнах от скривалището и пак изкочих през прозореца. Разбрах, че мечтата ми, България да отиде против Сърбия ще се сбъдне, но не бях радостен, както трябваше да очаквам. Голямата загриженост на татко ми направи силно впечатление.  Колкото и да се мислех за по-умен от всички, осъзнавах,че щом татко се опасява от войната, която вече чувствах, че е неизбежна, все трябва да има сериозни причини за това.

/следва продължение/