Народни традиции по Черешова задушница

     


В традиционния български календар съботата е отредена за Ден на мъртвите. Рано сутрин жените отивали на гробището, раздавали варено жито и хляб за „Бог да прости“ душите на починалите им близки. Този обичай, наследен от векове, е преплел стародавни практики и ритуали с православния канон. Почитали своите мъртъвци живелите по нашите земи и римляни, и траки, и славяни, и прабългари...

Римските празници на мъртвите били известни под името Розалии – производно от името на розата (rosalia). На този ден римляните покривали гробовете с рози и давали тържествени обеди в помен на мъртвите.

Древните траки пък са ни завещали като свидетелство за същата почит своите могили, пръснати из земите ни – Казанлъшката, Свещари, Голямата Косматка, Мезек, Могиланската...

Дните за особено подчертана почит към всички отишли си от нас се наричат Задушница, от „молитва за душата". Всички ритуални действия, извършвани на този ден, са свързани с душите на умрелите. Оттам и названието, Задушница.

В българския църковен календар има три големи Задушници. Тези съвместни помени се правят в събота – седмица преди започване на три от постните периоди през годината. Това са Голяма задушница (преди Месни Заговезни, 8 седмици преди Великден), Черешова задушница (преди Петдесетница) и Архангелова задушница (преди Арахангеловден).

И трите задушници са подвижни спрямо дните в календара, защото се правят винаги в съботен ден. И тъй както Възкресение Христово, най-големият християнски празник, е с променлива дата (в зависимост от първото следмартенско пълнолуние), променливи са и всички празници и обичаи, свързани с Великден. Постоянно само е времето между Задушница в месопостна събота и Задушница в събота преди Петдесетница – точно 15 седмици.

Съботният ден преди Петдесетница, една от големите Задушници, Черешовата, тази година се пада днес - 3 юни.

Народното поверие гласи, че на Възнесение Господне (Спасовден) Господ прибира душите на покойниците, пуснати на свобода на първия Велик Четвъртък. Входът на Царството небесно е отворен и затова на този ден усърдно се молим през него да влязат починалите, както и за опрощение на греховете им.

На Задушница камбаната бие траурно, като с отмерения си удар напомня за неотклонната грижа за мъртвите. В храмовете се служи заупокойна молитва за починалите, последвана от обща панихида.

Художник Иван Мърквичка
 

На Черешова задушница се ходи и на гробищата, палят се свещи и кандила, поставят се цветя, преливат се гробовете с вино, кади се над тях с тамян, носи се жито, и в израз на вяра във възкресението се разчупва обреден хляб. Раздава се донесеното за помен с „Бог да прости".
Тази Задушница народът ни нарекъл черешова, защото това е най-популярният плод през този период и обикновено се прибавя към поменателните трапези.

Този древен свещенодействащ обичай, съхранил се и до днес, ни кара да потърсим отражението му в изкуството. Така нека си спомним Задушница на Елин Пелин. А защо да не се обърнем и към богатия български песен фолклор, за да видим какви са представите на нашите деди за „душата отвъд гроба".

Между многото балади на тази тема ми се иска да отбележа три: „Мъртвия брат, който води сестра си на гости", „Вградена невеста" и „Неразделни". И трите са образци на мощно поетическо вдъхновение.

Мотивът „за мъртвия брат, който води сестра си на гости" е един от най-популярните не само в българския фолклор. Проф. Иван Шишманов има цяло научно изследване на тази тема. Само у нас има записани над сто такива песни със следното общо съдържание:

Майка има девет сина и една дъщеря. За момата идват сгледници „от девет села в десето", но майката не скланя да я даде тъй далеч:

Най-големият брат Лазар,
той си на мама думаше:
- Я дай я, мамо, я дай я,
че ний сме дор девет братя,
по веднаж ще те заведем
у Петканини на гости,
девет ми пъти ще стане...

Малко време след сватбата, удря чума и умират всичките братя. Майката ходи на гробовете им, оплаква ги, „прелива и споменува":

А Лазара не прелива,
не прелива, не споменува.
Най си го мама кълнеше: ... че я е придумал да пусне Петкана далече.

Според народното вярване сълзите тревожат мъртвите, а клетвите будят разкаяние за неволно сторения грях. И Лазар, решава да изкупи вината си. Обръща се с гореща молба към Бога.

Бог се смилява над майка и син: гробът става на кон, а кръстът – бъклица. И Лазар тръгва да доведе сестра си у майчини си на гости.

По пътя Петкана пита брат си защо му мирише ръката на мухъл и защо дъхът – на тамян... Пиле, което прелита над тях, говори:

Где се е чуло, видяло,
жива с умряло да върви,
да върви и да приказва?
Стигат в село. Лазар изпраща сестра си напред, а той отива да напои коня си... Петкана похлопва на пътната врата, майка ѝ излиза, не вярва на очите си... Узнавайки кой я е довел, става нещо неочаквано:

Двете се живи хванали,
че са се мъртви пуснали...

Художник Пенчо Георгиев

През вековете песента за мъртвия брат е подлагана ту на по-кратки, ту на по-дълги преработки. Пеела се по сватби или на жътва. Мотивът намираме и в творчеството на Пенчо Славейков, в „Чумави".

Темата за „Вградената невеста" е също широко разпространен у нас. Поверието гласи, че в темела на всяка постройка, за да е здрава, трябва да се вгради човек или сянката му.

Девет майстори града градиха,
дене го градат по ясно слънце,
ноще се рони по месечина...

Загрижени, майсторите правят облог помежду си: чиято жена донесе най-рано гозба, да бъде зазидана в основите.

Всички майстори обаче изневеряват на клетвата и нареждат на невестите си да се забавят. Само Манол не обажда нищо и жена му пристига, без да предугажда какво я чака. Като я вижда, Манол „проронва сълзи до черна земя". Но верен на клетвата, той вгражда сянката на жена си. Дорде си иде у дома, невестата заболява от люто гърло и грозна треска, и умира. Сградата се захваща твърдо, но малкото дете на майстора е безутешно:

Детенце плаче млеко да дири,
млекото капе низ вити мости,
низ вити мости, от студен камък...

Дедите ни вярвали, че за „сърцата що се любят и смъртта не е раздяла..." Идеята за непобедимата любов не е чужда на народния певец. Пословицата твърди, че „душа душа познава, но сърце ѝ вест дава".
Така и Пенчо Славейков е взел мотива за своите „Неразделни" също от народната песен. Но не е единствен той. Темата за неразделните влюбени я има и в идилията „Над черква" на Петко Йорданов Тодоров, който е взел и имената на героите от народната песен. Погребани разделно: Милчо – пред, а Янка – зад черквата. Те израстват в бряст и топола...

Протяга клони бряста, към тополина тънка половина. А кога зора зазори, хлътналият покрив на черквата, като стар запуснат гроб, е облян с росни сълзи – сълзите на раздялата...

Розалиите на древните римляни, могилите на траките, баладите, съхранени в песенния български фолклор, картините на българските художници и писатели – все израз на вярата на предците ни, на вековната им почит към мъртвите, останали живи и до днес в традиционната българска култура.

 

    

 

Песента за Петкана намира прекрасна преработка от П.Славейков в "Чумави". Славейков въвежда промени, като същевременно запазва народопесенните мотиви. Най-съществената отлика е диалогът между братът и сестра, който имитира немската поема "Балада за Вилхем", където мъртвия Вилхем разговоря с годеницата си и се опитва да разсее съмненията ѝ.