Докато обикаляхме из Витоша миналата неделя с двете Тани, Мария и Елза и обсъждахме къде ни се ходи, Елза предложи и ние въодушевено се съгласихме да направим един двудневен маршрут в Родопите, някъде по-близо до София - и се разбрахме, че на всички ни се ходи до пешерата "Снежанка". Така се уговорихме набързо и решихме да спим в едноименната хижа, а в неделя да направим преход през х. "Добра вода" до Дебращица. Таня Христова събрала подробна информация за автобусите Пазарджик - Пещера и Дебращица - Пазарджик (влаковете лесно се виждат от сайта на БДЖ) и освен това се свързала с някакъв човек от пещерското туристическо дружество "Купена", който й дал конкретни напътствия за пешеходното придвижване.

Така в събота (23 октомври) сутринта станахме много рано и се събрахме петте на централната жп гара, взехме си билети с едно досадно чакане на опашка и се метнахме във влака от 7:20, който пристигна в девет и нещо в Пазарджик. Пихме кафе и се натоварихме на автобуса за Пещера в 9:45 - към 10:30 вече бяхме там. Потуткахме се докато всяка се сещаше за нещо, което трябва да си купи, и тръгнахме по пътя за Батак. Минахме покрай една джамия и покрай параклиса "Св. Георги" (заключен - отваряли го само на 6 май) и като излязохме от града, от едната ни страна се издигаше стръмен варовит склон, а от другата течеше Стара река. Скоро стигнахме отбивката за пещерата "Снежанка" и поехме нагоре по нея. Започнахме да се стопляме от сутрешния есенен хлад - пък и температурата от 2-3 градуса в София стана над 15 в Пещера. Гората наоколо беше приказно есенно-шарена и не можехме да й се нагледаме, синевата на небето - ослепителна, а непрестанната криеница на слънчевите лъчи сред пъстрите листа - неописуема! И непредаваема чрез нашите обективи, за жалост... Но как само ни се напълниха душите! След около половин час ходене все пак стопирахме две коли - имахме късмет дори, че бяха една зад друга и ни качиха едновременно до паркинга под пещерата. Оттам има 830 метра катерене по пътека, взехме я за 45 минути (както е указано - все пак си бяхме с раниците!). В пещерата пускат на всеки час и 15 минути, вече бяха на зимно работно време, при което последната група влиза в 15:15. Изпуснахме за малко групата в 12:15 и седнахме да похапнем, докато чакаме да стане 13:15. Дори и хора поиграхме, че ни стана студено, като спряхме да се движим (пък и гърбовете ни бяха мокри от раниците). Платихме си входа от 4 лв, някои си удариха печати и влязохме с още 5-6 души. Естествено, вътре много ни хареса - снимането не е разрешено и тъй като пещерата е сравнително малка, е трудно да се скатаеш и да снимаш тайно - аз специално нямах и желание, тъй като подземията продължават да не са ми слабост. Въпреки това изобилието от форми нямаше как да не ме грабне. То не бяха игли, човешки и животински фигури, вимета, замъци, каменни водопади и пр. чудесии....

Към два и нещо излязохме, взехме си раниците от колибата на екскурзоводите и бързо слязохме до паркинга. Там си наляхме вода от една много смешна чешма и заслизахме пеш до главното шосе - едната подсичаща пътека уцелихме, другата - пропуснахме. Долу на разклона се снимахме с камъка с изрязан силует на дива коза и към 15:30 поехме по шосето към хижа "Снежанка". Два километра са от Пещера до този разклон и още два - до хижата. Първо минахме край едно водно съоръжение, по което полазихме да се снимаме - на другия ден ни обясниха, че това е изравнителна станция, която подава (по тръби) вода от ВЕЦ "Пещера" за ВЕЦ "Алеко" (от другата страна на града). После, малко след една бензиностанция, стигнахме и до самата хижа. Елза беше говорила с хижаря Хюсеин да ни запази стая и той й беше казал, че няма да има места да повече от пет души. Оказа се, че очакват компания на единия им син, която ще празнува рожден ден, а местата им са доста ограничени по принцип. Имали още две стаи, но засега не са ги оправили за гости, тъй като помагат на двама студенти... Домакините бяха много любезни - долу има неголямо помещение, което работи като кафе-ресторант за минаващите коли, а на втория етаж са стаите. Ние бяхме в първата, всъщност разделена на две, за трима плюс двама, с обща баня и тоалетна, с печки и хубави легла и чаршафи, и дори с телевизорче в тройката. След като се настанихме, пихме кафе долу, а някои ядоха и супи. После излязохме на разходка и искахме да влезем в споменатия ВЕЦ, който е на стотина метра по-нататък по шосето - бил подземен и най-големият такъв в България. Като стигнахме до него и звъннахме по "домофона", обаче, отказаха да ни пуснат - вече не са официално туристически обект и де факто се пазят от "терористи". Ние се покатерихме нагоре из гората и се разходихме по един черен път, докато слънцето залезе. Очите ни бяха все в шарените планински склонове наоколо... Накрая, щом взе да се смрачава, се прибрахме в хижата и седнахме на топло в ресторанта, на сладка приказка със съдържателката. След час и нещо се подредихме за вечеря - опитахме от домашната ракия на домакините, която беше превъзходна, поръчахме си и разни мезета, въпреки че носехме сандвичи и салати. Те с охота ни осигуриха чинии, чаши и прибори, сервираха ни поръчките, а хижарят успя да ни уреди с посещение на ВЕЦ-а на другата сутрин, когато на смяна щеше да застъпи негов приятел. Обясни ни също, че градът е кръстен не на думата "пещера", тъй като навремето никой не се е интересувал от пещери, а името идва от "беш дере", на турски "пет дерета", тъй като там се събират пет реки – и той ни изброи четирите (две от тях вкарани в тръби), които се вливат в Стара река. Докато си бъбрехме охотно, посгряти от алкохола и от печката, до нас се събра споменатата младежка компания, която към девет и половина започна да слуша силно чалга и ние тутакси се ориентирахме към изнасяне - качихме се в стаите си и след около час всички бяха заспали, изкъпани, на топло и уютно...

В неделя станахме в седем, стегнахме раниците и в 7:45 се строихме пред ВЕЦ-а. Този път вратата на дългия 500 метра тунел, който води до централата, беше отворена, "нашият" човек ни светна и лампите и закрачихме надолу. Там имаше две помещения - едно с турбини и едно по-надолу с кранове, което се затваряло, ако станела авария, за да не влезе водата при турбините. Имало и команден център отгоре, компютризиран, който не видяхме. Централата е построена през 1959 г. и оттогава си работи без проблем - когато подадат сигнал. За наш късмет в момента не работеше, иначе нищо нямаше да можем да чуем, вероятно. Водата идва от язовир "Батак" и налягането в тръбите на влизане е 60 атмосфери. После се оттича по други тръби към следващата ВЕЦ - "Алеко". Помещението е на 280 метра под повърхността. Това са част от нещата, които ни разказа дежурният. Не му досаждахме много, че път ни чакаше - и се заизмъквахме обратно нагоре по тунела. Като се върнахме в хижата, повечето взеха да се туткат и тъй като хижарите бяха станали, изпих набързо едно кафе от тяхното - много беше хубаво. После излязоха да ни изпратят и дори се снимахме с тях на двора, при кладенеца.

Към девет закрачихме бодро, времето беше прекрасно, но слънцето още не беше стигнало до пролома на шосето и си беше хладно. Минахме четирите километра в стегнат ход, като пътем дори ни спря едно бусче на местното дружество и от него изскочи същият човек, с който Таня Христова беше говорила по телефона - Жоро Киев - досетил се беше кои сме и общо взело, ни повтори инструкциите си за предстоящия  маршрут.

През 2007 сме минали пътя от "Добра вода" до Пещера за малко повече от 5 часа, но с големи почивки и излежаване на слънце (1:30 ч. до чешмата с мечето и после по пряката пътека - за 2:30 часа до града). Минали сме през двата параклиса - "Свв. Петър и Павел" и "Св. Варвара". Този път трябваше да минем маршрута в обратна посока. Всички ни казваха като хванем шосето за "Св. Константин" и като излезем от Пещера, след първия голям завой надясно да се отбием по маркираната пътека. Само че ние като влязохме в града откъм Батак, седнахме да пием кафе край пътя и един човек там ни каза да хванем склона направо оттам, щели сме да спестим 5 км. Върна се с нас до самата табела на града и ни показа откъде да се качим покрай една зелена ограда, после край едно водохващане и една водопречиствателна станция, от която по тесен асфалтов път излязохме на главното шосе за по-малко от 20 минути. Само че като тръгнахме нагоре по шосето, не можехме да го "сечем" много ефикасно, тъй като пътеките, които се опитвахме да хванем, не бяха маркирани, разклоняваха се многократно, а ние не познавахме местността и като изгубехме за дълго шосето от поглед, се връщахме назад. Ако схемата при пещерата "Снежанка" е акуратна, след първите два-три завоя основната пътека върви доста по-вдясно от шосето - ние явно я бяхме подминали, дали от недоглеждане или защото се включихме по-нагоре в шосето - не е ясно. Решихме да не рискуваме повече и тръгнахме по асфалта. Скоро стопирахме леки коли на две групи - и добре направихме, защото докато пътувахме към прословутото мече, си дадохме сметка, че щяхме да ходим още поне два часа по това шосе. А така общо за по-малко от два часа (от Пещера) бяхме там, в т.нар. местност "Кулата".

На пейките край мечето, доволни и щастливи, пийнахме вода (и огнена също), хапнахме бисквитки и поехме по шосето за Пазарджик. Край пътя се мяркаше синя маркировка и скоро с добре поставени табели тя навлезе в гората. Следвахме я с леко сърце, спокойни, че имаме време и пияни от красотата на есенната гора! Скоро маркировката стана двойна - червена от комплекс "Родопи 2" се вля към синята. Общо за около 1:30 часа (с още 2 кратки ходенета по шосето) стигнахме х. "Добра вода".

Там взехме ключа за съседния параклис "Свв. Флор и Лавър" ог 1908 г., посветен на мъчениците каменоделци, и запалихме по свещичка в него. След това имахме щастието (и особено аз - с най-студения нос) да се опънем на слънце на масичка пред хижата и да хапнем (и пийнем) царски. Общо стояхме час и десет имнути там и позачервихме бузи. После отново по маркировката заслизахме към Дебращица. Снимахме се пред стария чинар на "Елените" и общо за 1:50 ч. бяхме в селото.  Искахме да се отбием (по традиция) в църквата "Св. Неделя" от 1761 г., но за жалост дворът беше заключен с катинар и тези, които не я бяха виждали, не можеха дори да надникнат в него. Затова пък имахме половин час до автобус 27, за да пием кафе и да си бъбрим с местните хора. В 17:05 споменатото возило ни забра и закара на гарата в Пазарджик (автогарата вече е до жп гарата, така че не се налага както едно време да вървим от влака за автобуса и обратно). Отново имахме половин час за "маса", докато дойде влакът ни от Пловдив, в 18:12. Пристигнахме в София към 8:35, доволни и изпечени от родопското слънце.

Снимките ми от двата дни:
.rumyeah.snimka.bg/mountain/v-rodopite-h-quot-snejanka-quot-h-quot-dobra-voda-quot-23-24-10-2010.544390.all

Много хубав пътепис, но ... няма снимки.
Знаете ли, туристически пътепис без снимки е като манджа без сол.
Вярно накрая сте посочили линк към снимките, но защо накрая. Трябваше да го дадете още в началото. Така, този който ще чете пътеписа, ще знае къде са снимките. Почти съм сигурен, че 90 % от хората които влезнат тук, ще прочетат няколко изречения и ще излязат, щом видят че няма снимки.
Не разбирам защо не включите снимките направо тук в пътеписа. Те така или иначе вече са качени в интернет. От вас се е искало само на точното място да включите съответния линк. Това вече много подробно съм го описал тук
http://pitagorid.blog.bg/turizam/2010/11/22/kak-da-publikuvame-v-blog-bg-posting-sydyrjasht-mnogo-snimki.638820

Супер компания сте - емоцията личи на снимките, които разкриват вълшебна красота. И нашето семейство обичаме Родопите, особено района около Цигов чарк. При двама запалени мъже рибари...