Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.09.2015 19:00 - Агата Кристи и "двете жаби"
Автор: doraangelova Категория: Изкуство   
Прочетен: 636 Коментари: 0 Гласове:
0



Агата Кристи и „двете жаби”

 

Влязох в книжарницата в момента, в който подреждаха на витрината произведенията на Агата Кристи, с желание да напомнят на читателите рождената й дата –
15 септември.

Една внушителна купчина от криминалните й романи чакаше да бъде изложена. 

Искам да разкажа за моята незабравима среща – с „Автобиографията” на Агата Кристи - с мъдростта на „кралицата на криминалния роман.

Годината беше 1990 или 91-ва. Начало на промени, на несигурност, на празни магазини... Пристигна у дома моя близка и сияеща ми подаде “Автобиографията”. Предупреди ме, че след два дни трябва да я върне. Но още под впечатления от прочетеното, побърза да ми разкаже притчата за двете жаби:

“ Две жаби попаднали във ведро с мляко. Едната крякала “Олеле, давя се, давя се!”, а другата : “Не! Не! Няма пък, да се удавя!”...”Как така няма да се удавиш?”, попитала първата. ”Ами ще шляпам, ще шляпам, като луда ще шляпам!!”, отговорила втората.

 На сутринта стопанинът намерил във ведрото една умряла жаба, а до нея друга - кацнала върху бучка масло. “

Приказката за двете жаби стана “моето верую” през годините, разказвах я на колеги и приятели и не губех надежда. Вярвах, че надеждата умира последна!

След месеци видях на една сергия “Автобиографията”, беше времето, когато имахме много пари, но нямаше какво да се купи на пазара. А и в миналото вече бяха останали годините, когато се редяхме на опашка за новоизлязла книга. Купих няколко бройки и дълго след това ги подарявах на мои близки, с пожелание да се насладят на жизнеността и мъдростта на Агата Кристи. 

 Разбира се, още в младежки години бях чела преведените й у нас романи. Наслаждавала съм се на нейните изплетени като паяжина криминални загадки.
Но “Автобиографията” й завладя сърцето ми. Завладя ме с човещината, която бликаше от всеки ред. По- късно прочетох някъде, че това не е само мое впечатление, че и други бяха наредили тази й книга “между най-хубавото, написано от Кристи”.
А ето и сухата библиографска справка за творчеството й: Агата Кристи е автор на 68 романа, над 100 разказа, 17 пиеси – преведени на 103 езика.
 

Агата Кристи започва своята “Автобиография” през 1950 година, когато е шейсетгодишна и я завършва след петнайсет години. Не се придържа към строга хронология. Оставя мисълта си да скача от спомен на спомен. Вмъква свои размишления за семейството, за ролята на майката и съпругата, за жената, за творчеството... и още и още въпроси, съпътстващи навсякъде и всякога човешкия живот.  

“Мисля си, че едно от най-хубавите неща в живота на човека е щастливото детство. Моето беше повече от щастливо” – пише авторката. “Имахме къща с градина, която обожавах, имах мъдра и търпелива бавачка, баща и майка, нежно влюбени един в друг, успели от първия ден на брака да поемат дълга си на родители”.

Отношенията между родителите й, историята на тяхната връзка са сюжет “за малък разказ”. Но те са повод да се запита: “Съществува ли формула за щастлив брак?”
И сама да си отговори. “Мисля, че не! В живота си съм била свидетел само на четири сполучливи брака.” И дава пример с две близки семейства, които са свидетелство за щастлив брак. Единият - между седемнайсетгодишна девойка и петнайсет години по-възрастен съпруг. Преминали през безброй житейски изпитания, отгледали три деца и продължаващи да живеят повече от 30 години предани един към друг.
Вторият брак между млад мъж и по-възрастна от него жена – вдовица. Дълго време тя отхвърляла предложението му за женитба, но накрая склонила. Живели щастливо около 35 години, чак до нейната смърт.
 

Историята на съдбата на Агата Кристи може да вдъхне увереност във всяка женска душа. След голямото разочарование, след развод с любимия съпруг, тя споделя:“Имах мигове, в които съм се чувствала съкрушена от тъга, но и тогава и сега зная, че да живееш, си струва”... Агата Кристи умее да се наслаждава на живота. Не случайно наричат автобиографията й  “химн на радостта да живееш”.

”...Животът е като интериора на кораб. Каютите му са херметически затворени- излизаш от едната, залостваш врата след себе си, и влизаш в друга”...  

Агата Кристи обича да пътува. Със съпруга си е направила едно щастливо околосветско пътешествие, придружавайки го в служебна командировка. Поели са риска да стопят до пени финансовите си запаси и да започнат от нулата. “Бяхме рискували с отворени очи, но доволни, че се възползвахме от шанса си. Сега нищо друго не ни оставаше, освен Арчи да приеме, че удоволствието е минало, а ни предстоят тревогите.”

 В годините не веднъж са я спохождали парични затруднения. Така се е и заловила с писането, подкрепена от майка си: “Тя имаше пълно доверие в способностите на дъщерите си - реши, че ще сполуча. “О, криминален роман?! Това ще е полезно за теб, поне ще те разнообрази. Веднага почвай!””

Било е през годините на Първата световна война. Агата е медицинска сестра и начинаеща фармацевтка. Един ден обучаващият я аптекар вади от джоба си бучка с тъмен цвят и я пита знае ли какво е това? На отрицателния й отговор споделя, че това е кураре и допълва. ”Интересно вещество. Ако се приеме през устата не вреди, но влезе ли в кръвта, веднага те парализира и умираш. Използват го за отровни стрели. Я отгатни за какво го нося в джоба си? Ами, знаеш ли... То ме кара да се чувствам властен”. Впечатлява я това, че под ангелския му вид, се крие опасен човек. Тук започва да мисли за първия си криминален роман. За сюжета, за главните герои, за детектива Еркюл Поаро... “Тайнствената случка в Стайлс” излиза след години, когато вече е щастливо омъжена за Арчи Кристи, когато се е родила дъщеря им Розалинд, когато вече си имат и свой дом...

Но щастието е изгубено. “Какво да сторя, за да прогоня спомените от мисълта си?  Трябва ли да ги гоним? Трябва ли да ги пренебрегваме? Ако не смеем да погледнем към пътешествието, наречено живот, не е ли това страхливост? Да, те са част от моя живот, но с тази част е свършено. Тя е нишка, вплетена в гоблена на съществуването ми. Приемам я като частица от мен. Но да се терзая, полза няма.”

Посъветвана от съпруга на сестра си, тя събира в една книга разказите си, публикувани от списание “Скеч”. Книгата “Четирите големи” става много популярна. Още веднаж успява да изплува от финансовите затруднения. Може да се съвземе и да помисли за нова книга. Така идва решението й да пътува за Багдад с “Ориент експрес”.

“Втора пролет” е озаглавила главата , в която разказва за това пътуване. За срещите и запознанствата. За забележителностите на Изтока - Дамаск, Багдад. За археологическите разкопки в Ур, които я навеждат на мисълта за времето.

” Замислиш ли се веднъж за времето и безкрайността, личните неща ще престанат да те засягат по същия начин. Тъгата, страданията, личното в живота ще виждаш в съвсем различна перспектива”

 И отново пръстът на съдбата. Тук среща археолога Макс Малоуън. Макс е тринайсет години по-млад от нея. Отначало е объркана и неуверена. Мисли, че трябва да остане свободна, за да не бъде наранявана, безпокои я разликата във възрастта. После доводите й се обръщат наопаки. Общите интереси, бягството от шумния светски живот, любовта към музеите и археологията...” С една дума аз се интересувах от работата на Макс, от неговите идеи много повече, отколкото ме занимаваха службите, които Арчи смени.”

И ако в книгите си остава Агата Кристи, заради придобитата вече известност, в личния си живот оттук нататък ще бъде Малоуън. Ще придружава Макс години наред в експедициите му при разкопките в Нимруд - един от трите най важни града в древна Асирия. Ще снима и копира снимките, които тя прави през деня на разкопките. Ще посещава фотографското училище на Райнхард, за да подобри квалификацията си на фотограф.

“Животът си течеше. Макс беше зает с археологията, аз – с писането на книги, но вече като професионалистка.”
Писането на книги вече се е обърнало в професия. Не само я издават, но чакат и настояват за повече. А тя все още няма точно определено място в дома, където да се оттегли и пише. “Това ме затрудняваше в продължение на години, защото се налагаше да давам интервюта и първото нещо, което искаха от мен, бе да ме снимат на работното място.”Покажете ни къде пишете книгите си?” – бе редовният им въпрос. ”О, навсякъде”. “Но нали си имате кабинет?!” “ Само че аз нямах. Достатъчна ми беше масата в трапезарията между обедите и вечерите или умивалникът с мраморната плоча в спалнята”
 

След края на Втората световна война Макс Малоуън става професор в Катедрата по западна азиатска археология към Института по археология в Лондонския университет. След десет годишно прекъсване, двамата се заемат да подновят работата си в Близкия изток. Отново са на разкопки в Нимруд. Първата година живеят в част от къщата на шейха в селото, но за втория сезон разполагат със своя къща от кирпич. С кухня, до нея гостна и стая за античните находки, както и стая за рисунките. Спят на палатки. После пристрояват към къщата епиграфско бюро. До него едно малко помещение за копиране на снимки, което прилича на кучешка колиба. “Там работеше моя милост. След година две – помолих да си имам стая. Щях да си я платя. Така за сумата от 50 лири имах кабинет, в който се залових да пиша. На вратата, един от епиграфите закачи табелка с клинопис, който известяваше “Това е къщата на Агата” – “Бейт Агата”

И тук в “Бейт Агата” я обзема желанието да напише автобиографията си. 

Макс Малоуън публикува книгата си ”Нимруд и останките му”. Агата Кристи  заявява: “Гордея се със съпруга си, щастлива съм с него. Сякаш е чудо , че ние двамата – той и аз - успяхме в професията си, в работата , която вършехме с жар.”

Сър Макс Малоуън е вече известен английски археолог. И детската мечта на Агата Кристи се е превърнала в действителност – тя е лейди Малоуън. 

Завършвайки своята автобиография, Агата Кристи споделя:”Постигнах два върха в живота си: вечерях с кралицата на Англия /колко щеше да се гордее бавачката ми/ и притежавах собствена кола!

Какво да кажа аз на 75 години? Благодаря ти, Боже, за хубавия живот и за любовта, с която ме обгради” 

Какво да кажа аз, отбелязвайки 125-тата годишнина от рождението й: ”Благодаря ти Агата, за приказката за двете жаби и надеждата, която не трябва никога да умира!”




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: doraangelova
Категория: Изкуство
Прочетен: 49714
Постинги: 46
Коментари: 5
Гласове: 18
Архив
Календар
«  Юни, 2018  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930