През отиващата си 2014 - та се навършиха
 70 години от разрушителните бомбардировки над София.

Под развалините на града загиват стотици българи. Само за миг писателката Анна Каменова загубва дом и близки .

Изминаха

120 години от рождението на Анна Каменова  и

160 години от рождението на баща й - Михаил Маджаров.

Благороден повод да си спомним за тях.

През годините, в които заедно  с проф. Петров  работихме по реализиране на телевизионната  художествено-документална рубрика „Неповторимото” в БНТ, той паралелно подготви и издаде няколко десетки книги, представящи  творчеството на трите поколения културни дейци от Маджаровия  род. 

В памет на проф. Петров ще публикувам,  това което съм съхранила, защото съвместната  ни работа, ме приобщи към съдбата на този дом, в който по думите на Петър Увалиев: „ежедневието беше с дъх на култура". 

Синовната  отдаденост  на проф. Петров  към историята на семейството, в което беше влязъл; богатите му и  разностранни интереси; лекото му перо; магнетизма, който излъчваше не само на сцената и екрана, но и в най-обикновен разговор - обогатиха  познанията ми за личности, оставили диря в културната история на България в периода между Двете световни войни.

Пред  мен са „Спомените” на Михаил Маджаров, излезли през 2004 година, с активното участие на
проф. Петров, като второ допълнено издание, като своеобразен помен за 150 годишнината от рождението на доайена на семейството – Михаил Маджаров – общественик, дипломат, публицист- с пълно право влязъл в плеядата "Строители на съвременна България".

Как неусетно изминаха  10 години.  И отново кръгла годишнина…

Михаил Маджаров

 На задната корица на изданието четем:

„Сегашните събития не само ме вълнуват, но поглъщат цялото ми внимание… При все това защо ще чакам друго време, за да пиша спомените си, когато сега между другите ми  занятия, вълнения и тъги все мога да направя нещо!... Та и зная ли дали ще живея още дълго време или, което е още по-важно, ще бъда ли все така бодър!... Ръката ми ще бъде ли все така твърда, за да държи перото, характерът ми не ще ли омекне и неволно  да се предам на ония старчески слабости, които карат човек да търси ласкания и да изкарва самохвалства…”

Тези въпроси си задава Михаил Маджаров, достигнал почти библейска възраст, когато подрежда своите спомени. Първата част от тях излиза през 1942 година, но  отделни откъси  е публикувал десетина години по-рано в списанията „Златорог” и  „Българска мисъл”.

Несъмнено един от хората, които особено активно е подтиквал стария общественик, публицист, дипломат и политик да записва и прави достояние на широката публика спомените от своя богат на събития и срещи с  личности  живот е Владимир Василев – издателят на „Златорог”.  Критикът гостува  за първи път в Копривщенския дом на Михаил Маджаров, като гост на дъщеря му и зет му – Анна Каменова и Петко Стайнов - през есента на 1928 година. Още в края на декември в „Златорог” излиза и първият спомен на Михаил Маджаров „С Вазов в Италия”.  

Първата част на своите "Спомени" Михаил Маджаров започва още в Лондон - 1912 година, защото, както сам отбелязва, не може да прекъсне своята "главна дейност":

" Имах да пиша официални телеграми и рапорти, а чувствах по стар вестникарски навик желание да се занимавам и с други въпроси, които нямат характер на официалност.... Целта ми е много скромна: да запазя за поколението няколко събития и битови проявления, които съвпадат с моето детство. За онова време, когато грамотността беше толкова рядка, вестниците и списанията тъй оскъдни, че всяко вярно отбелязване на някой факт може да бъде ценен материал за нашия историк, който ще се заеме един ден от дребните камъчета и счупени тухли да издигне великолепното здание на вътрешния исторически живот на нашия народ."

Вестникарството, както Маджаров сам заявява е негово "главно занятие".

Свиканл чрез вестника всеки ден да изказва своето становище по събитията от политически и обществен характер, за да няма морални угризения, че не е казал истината.

И когато цензурата не допуска неговите писания да видят бял свят, той се обръща към страниците на "Дневника" си. Започва го след завръщането си от Петроград, 1915 година. Нарича дневника си "случаен", защото обстоятелствата са го принудили да прибягва до него. Когато е имал свободен печат, листовете на дневника намаляват..

А в  "Дневника", в хилядите страници, няма нищо от личен характер. Не споменава нито дума за своето семейство, към което е изключително привързан. Михаил Маджаров загубва двамата си сина в цветуща младост.
1913 -та. Той е пълномощен министър в Лондон. Неговият първороден син е на фронта... загива на предната линия... Маджаров ще отбележи само с два реда "Оплаках България, както оплаках моя скъп Иван."

Дъщеря му - писателката Анна Каменова е записала в спомените си...

”Маджаров беше сърдечен, общителен и гостоприемен, но не обичаше да издава чуствата си - това той смяташе за слабост и я прикриваше с привидна студенина. 

Той не обичаше да разговаря с хора, близки до неговата възраст. Предпочиташе да се среща с по-млади, за да усеща пулса на времето. Не разказваше исторически факти, за да връща слушателя в миналото, а за да му внуши поуките и нравствеността от събитията. Достигнал своята 90 -годишнина, обичаше да казава:

"Не съм захванал още да живея с миналто, макар възрастта ми да ме кара натам. Събитията не само ме вълнуват, но поглъщат цялото ми внимание".

Още при първите стъпки на освободена България Маджаров е включен дейно в живота на държавата, през години трудни и напрегнати: министър, пълномощен министър в Лондон и Петербург, член на централния клуб на народната партия и неин представител в парламента...

И независимо каква държавна служба е заемал, не  прекъсва своята публицистична дейност - от първата  статия във вестник "Марица"през ноември 1879 година, до края на дните си… като дългогодишен главен редактор на вестник "Мир" или просто като автор на антрефилета.

Деен участник в обществения и политически живот на странта Маджаров не чака да улегнат впечатленията, да преценява събитията от нови позиции, под нова светлина и избледняла сила, а ги отразява непосредствено в момент на "гняв и пристрастие", с дълбока мъка или "с душевна наслада", когато е успял да издигне престижа на България...

Маджаров е автор на редица политико - исторически книги: "Източна Румелия"; "От самовластие към свобода и законност"; "Последните години от живота на Константин Стоилов";"Дипломатическата подготовка на нашите войни".... Няколко издания е претърпял и неговият превод - първи у нас - на "Война и мир".

В навечерието на своята 90 - годишнина Михаил Маджаров се връща към своите ранни спомени. Опитва се да разкаже за рождения си дом в Копривщица, за своето семейство, за дядо си протоиерей Михаил, за баща си - предприемчивия абаджия и търговец хаджи Иван Маджаров, за вуйчо си Георги Бенковски - брата на майка му.

 Маджаров умира седмица преди 90-тия си рожден ден, на 23 януари 1944 година, след тежки контузии, получени при бомбардировката на София.  Тогава в дома му на „Славянска” 22  намират смъртта си съпругата му Мария Маджарова, дъщеря му Василка Войникова, внукът  Петко Войников и неговата съпруга Саша Пундева – Войникова.            

 "Не мога без вас", така е озаглавил поетът Веселин Андреев своите есета и спомени за наши писатели.

Пред мен е екземпляр с дарствен надпис " На Анна Каменова и цялата фамилия - с уважение, сърдечност и най-хубави пожелания - Веселин Андреев 14.02.1974.

Ето и фрагменти от спомена за Михаил Маджаров, озаглавен – „Копривщенинът".

"... Михаил Маджаров е един възрожденец, който преминава през историята на България в цяла една епоха, изключителна и съдбоносна за нейното развитие. Този Михаил Маджаров е познат. Аз искам да покажа моя Михаил Маджаров…

 За да следвам, трябваше да работя. Мои познати ме препоръчаха и през есента на 1937 година отидох при Михаил Маджаров като четец. Сега, при омаята на титлите и според работата, която вършех, бих могъл да се нарека частен секретар, но нека си остане тогавашната дума. Четях му на български и руски, той пазеше очите си за английски и френски, пишех на машина статии и антрефилета, които ми диктуваше, преписвах спомените му, подреждах неговия архив...

Първото и най- силното внушение ми даде неговата патриаршеска осанка.

Мога да си го представя и седнал, но винаги го виждам прав, да се разхожда из кабинета си, с ръце на горните джобчета на жилетката, бръкнал само с палци - той винаги е изискано облечен, макар да е у дома си... разхожда се отмерено, със строгата ритмичност на стихотворната стъпка и ми диктува...

Копривщица беше неговата неизменна обич, в нея прекарваше всяко лято, за нея говореше детски сърдечно. Копривщица беше и в неговия дом на
ул. "Славянска". Живял в Цариград, в Александрия, във Виена, в Рим, в Лондан, в Петербург, министър и дипломат, състоятелен и културен, Михаил Маджаров  не бе се съблазнил нито от суетата на света, нито от първенющината, нито пък играеше на аристократизъм. В своя дом, в бита си, в отоншенията си към хората, в морала си той носеше една хубава наша патриархалност.

Да, той цял живот живя в Копривщица.

Беше запазил своето възрожденско родолюбие фино и просто...

Михаил Маджаров приличаше на своята Копривщица. Старинен, дошъл от някогашното време - и жив, живеещ с нас...."