Бежешком през годините... 

Покрай телевизионните предавания за пионерите пътувах зад граница – Букурещ, Будапеща, Италия – Милано, Генуа, Тренто.

Спомени, спомени…

 В социалистическите страни не ни очакваха изненади. Но преди тръгването за Италия бяхме специално предупредени да бъдем нащрек за провокации от “капиталистите”. Сложна работа. В същото време течеше политически скандал, в който беше замесен и член на българско представителство в Италия – Сергей Антонов. Опит за покушение на папата?! Вестниците и от двете страни на “Желязната завеса” бяха пълни с коментари – напълно противоположни.

От тук тръгваме със самолет до Милано. Там щяхме да продължим с влак до  Генуа, където да се прехвърлим на друга ж.п. линия към Тренто- зимен ски курорт в Италианските Алпи. Не знам защо не ни се разреши да пътуваме с отбора на българчетата и така щяхме да бъдем по компактна и по защитена група.

Моя близка работеше в авиокомпания “Балкан”. Тя уреди да ни посрещне техният представител в Милано. Той беше така добър да ни настани в хотел по нашите финансови възможности и да ни даде ценни препоръки за престоя ни. Във влака за Верона пътувахме с двама търговски пътника на средна възраст. Като разбраха откъде сме, живо се интересуваха как живеем в социалистическа България. Знам, че моят френски беше скаран с граматиката, но двамата с Тери Коларов не спряхме да говорим. Мария Митова се притесняваше от нейния френски и си мълчеше. Разговорът беше непосредствен, приятелски. Новите ни познайници ни посъветваха как най-добре да се настаним в следващия влак, как да използваме услугите на гаровите носачи и колко трябва да им платим. Тери през цялото време беше превъзходен кавалер. На него бяхме поверили парите за стопански разходи и той се справяше добре, използвайки ту френски, ту английски. Пристигнахме по живо по здраво в Тренто. Настанихме се в хотела. Но от тук нататък ни пречеше вменената ни фобия, че непременно ще се опитат да ни провокират. Още вечерта ни поканиха на шведска маса и ни попитаха какво ще вечеряме. Ние скромно отговорихме, че сме вечеряли и отклонихме поканата. Знаехме, че парите, с които разполагаме, не могат да ни стигнат доникъде и се пазехме да не заборчеем и да дадем повод да бъдем провокирани в тази “вражеска” държава. В стаята гризахме хляб, шпеков салам и кашкавал. “Бай Ганьовци”! На сутринта бяхме поканени на среща с кмета на градчето. Поискахме разрешение да снимаме забележителностите на Тренто, което щеше да ни послужи като визитна картичка на филма за детските състезания. Обещаха ни водач, да чакаме в кафенето на хотела, те ще ни потърсят. Чакахме търпеливо, без да посмеем да похарчим и стотинка. Не можехме да разберем какво ще ни струват нощувките, дали ще ни стигне валутата? Опасявахме, че светлината на зимния ден ще намалее и няма да успеем да снимаме. Страхувахме се да тръгнем сами с камерата, да не ни обвинят в диверсия. Абе, “големи са очите на страха”, насаждан с години! По едно време се престрашихме да се обадим отново в кметството и попитаме какво става с водача. Казаха ни да вървим сами!? За нас беше “провокация”, а за тях просто не много добра организация на събитието, ама нейсе. На другия ден имахме преводачка, младо момиче, което беше акредитирано към цялата българска група. Качихме се на пистите и два дни следихме състезанията.

Накрая имаше официална вечеря, вдигане на тостове и благодарности! Там за първи път опитах италианския специалитет – конска шунка. Нищо особено – малко възкиселичък вкус на розовото месо. Дойде време да се сбогуваме с любезните служители на хотела. На мен ми гласуваха доверие да сляза на рецепцията и да платя нощувките. Единият служител през цялото време ми се усмихваше много мило?! Но не приемаше парите, които държах в ръка! Обяснявах на френски, на български, с уста и ръце, че това са парите за нощувките. Не и не?! Накрая се разбра, че сме били гости на кметството. Не само не трябваше да плащаме нощувките, но и шведската маса е била на наше разположение, кафета, колкото си искаме, и храна по избор в ресторанта!

В предварителния ни разговор в общината ни бяха помолили само да им изпратим едно копие от филма? Много исках да се отблагодарим на любезните домакини, но в БНТ не ни разрешиха повече каквито и да било контакти с тази капиталистическа страна.

Във влака сме обратно от Тренто към Генуа.. Валеше мокър сняг. Кожените ни палта подгизнали, а и Тери имаше вид на арабин. Влязохме в първа класа, за където ни бяха и билетите, но имахме много багаж. Не личен – тримата носехме цялата снимачна техника и осветление. Една възрастна дама ни изгледа накриво и повика кондуктора, да ни санкционира. Явно не можеше да допусне, че сме редовни пътници за първа класа. Беше ни взела за арабско семейство – мъж с двете си жени, едната слаба, висока, руса, другата- закръглена и по-тъмна. Кондукторът погледна билетите ни, само се усмихна и ни пожела “Приятен път”.

Във Верона отново се прехвърлихме в посока за Милано. В Милано щяхме да изчакаме три дни, за да пътуваме отново с полета на “Балкан”. Имаше полети един път в седмицата, в понеделник. Спокойни, че сме свършили добре задачата си, се настанихме в едно купе. На една от гарите се качи баща с две деца. Връщаха се от зимна ваканция. Отново се разговорихме. По едно време Мария излезе в коридора и той издаде нетърпението си да научи повече за нас. С жестове ни показа Мария и ни попита, дали тя ни “патрулира”. На нашите учудени погледи показа кожения калъф, прикачен на колана й. Взел го за пистолет. Това беше калъфът й за цигари. Разсмяхме се и накарахме Мария да го почерпи с цигара. Сега се отпусна и даже ни зададе въпроси за случая Антонов. Взаимно стигнахме до заключението за вредата от политическата пропаганда, еднакво потискаща и от едната и от другата страна на “желязната завеса”.

 На летището в кошчетата на тоалетните се освободихме от останалата ни храна /шпеков салам и кашкавал/. Поне да не ставаме за резил при проверката. Спомени?! И все свързани с Телевизията.

/ следва/