Тази година Българската национална телевизия отбеляза 55 годишния си юбилей…

12 декември 1960.

Не го забравям този ден, защото той определи житейския ми път, даде му нова насока.

Бежешком през годините...

С пълно отличие завърших една от най-старите софийски гимназии -„Първо единно училище” на ул.”Стара планина”.

Взех дипломата в ръце и не смеех да я прегъна. Навих я на руло, да не се мачка!

Но само няколко месеца по-късно ...

Накратко.

Кандидатствах медицина. Не бях професионално ориентирана. А кой ли на 18 години е?! Издържах приемния изпит по биология и анатомия с “много добър”, но за кандидати на общо основание, без привилегии, имаше само 6 места за момичета. И, разбира се, аз не бях сред тях. Няма да се впускам в подробности за тези унизителни привилегии: за деца на активни борци против фашизма, за деца на работници и селяни, за деца от погранични райони.... Успехът за тях нямаше значение.

Пред мен не се очертаваше нищо. Едва издържах до края на ноември. От едно случайно запознанство разбрах, че във фабрика “Оборище” търсят декоратори. Това беше фабрика за емайлирани тенджери и други домакински съдове в квартал Илиенци. Не мe свърташе у дома и приех да направя задължителните медицински изследвания за постъпване на работа. Но… „добрият Дух” е бдял над мен! И по-късно в живота ми съм получавала подкрепа от чужди хора - великодушни и добри.

Обади ми се майката на мой съученик и приятел. Техен близък , редактор в Радио София, временно бил изпратен на работа в Личния състав на Радиото. Запозна ме с него – Стоян Стоянов. Той буквално ми каза да отида на другия ден и да кажа , че съм научила, че се търсят лаборантки за Телевизията – това беше моментът, когато се назначаваха първите служители на новата медия. В никакъв случай да не показвам, че го познавам.

И така на другия ден, отивам аз, а в малката бяла чантичка от абитуриентския бал вече е сгъната дипломата ми. Чиновникът ме посрещна вежливо. На отсрещното бюро седеше Стоянов. Издекламирах каквото се бяхме уговорили. За съжаление, мястото вече било заето. Не знам с какво изражение съм посрещнала вестта, та началникът не ме отпрати бездушно, а ме заразпитва. Аз извадих дипломата си и му я показах. Явно го впечатли. “Ще ви предложа една друга работа, не знам в какво се изразява, това е нова специалност за Телевизията – филмов монтаж”.

И от тук съдбата ми се обърна на 180 градуса. Свързах живота си с Телевизията. Тя стана моето второ семейство.  

Ще допълня още нещо за съдействието на Стоянов, този добър непознат. Тогава , за да постъпиш на работа в такава важна идеологическа институция се искаха препоръки от двама членове на БКП. Представих ги и чаках да ми се обадят. Но те направили и второ допитване до председателя на ОФ организацията в квартала и този мръсник дал сведения , че татко е имал гараж преди 9 септември - т.е. неблагонадежден. Татко беше радиотехник и никога не е имал кола през живота си. В най-добрите години е имал един мотор. Но това не е имало кой да опровергае. Стоянов ми се обади и ме накара да занеса по възможност още една препоръка, без да обяснявам причината. Занесох. Представих и медицинските изследвания, които бях подготвила за фабрика “Оборище”.

И така на 12 декември 1960 година прекрачих прага на Българската национална телевизия със заповед за назначение като “филмов монтажист”.

Началото

Кога се навъртя този половин век? И няколко десетилетия от него, свързани с телевизията?! Ах, тази Телевизия!

Често в последните години на промени и несигурност след 1989-та , у дома ме съветваха да не я приемам като “основа”, а като “връх” на личната ми “пирамида”. Така че ако падне върхът, основата ще стои и ще държи пирамидата! Лесно е да се каже, но трудно - да се осъзнае в момента.

Сега мога спокойно да разкажа за изминалите години, защото “основата” – децата и близките ми – опазиха “пирамидата”.

Целият ми необходим трудов стаж за пенсиониране беше в Българската национална телевизия –36 години и шест месеца.

И аз като наследникът на “Форд” извървях технологичната стълбица на тази нова медия, която се оказа, че само след няколко десетилетия вече владееше света.

Не забравях заръките на татко от най-ранното ми детство: “Бъди трудолюбива и прилежна”!

Ще разкажа малко за началото, защото то няма нищо общо с представата и очакванията за “Телевизия”днес - като обобщаващо понятие на десетките телевизионни канали, които бълват програма денонощно.

Тогава беше само БНТ и то първата й прохождаща година. Излъчваше програма само във вторник и петък: “Лека нощ, деца”, “По света и у нас” и един игрален филм. То и телевизионните приемници  в София не са били повече от няколко стотици и още може би толкова за цяла България. Събираха се съседи и близки вторник и петък към 20.00 часа на “телевизия”.

На ъгъла на ул. “Алабин” и бул. “Мария Луиза”, в 4-5 малки стаи на първия етаж, бивши адвокатски кантори, работеха няколкото редактори, режисьори, асистент и помощник режисьори, оператори, филмов монтаж и филмотека – една шепа хора, защото аз бях назначена под номер шейсет и...

  На мецанина имаше прожекционна зала с кино кабина. Там във вторник и петък можеше да се гледа и програмата на БНТ на един телевизионен приемник.

Още в началото на следващата 1961 година се разширихме в четириетажната сграда на ул.“Христо Белчев” 7 , тогава “Гавраил Генов” 7, специално ремонтирана и пригодена да побере творческия състав на БНТ. Телевизионната кула беше приютила техническия персонал. Там беше и ефирното студио.

Специалистите ,творческият състав, основоположниците на новата медия, бяха привлечени от Радио София, киностудиите и театрите. Не говоря за техническите служби.

Във филмовия монтаж имаше две монтажистки на средна възраст– едната от негативния монтаж на лабораторията към Игралната студия, а другата - съпруга на дипломат, работила в киностудия в Германската демократична република. И двете бяха работили в областта на игралния филм.

Телевизията си има своя специфика и опитът от другите медии не беше достатъчен.

Какво представляваше БНТ тогава? Сега изглежда жалко и смешно.

И така. Основната ни задача в момента беше да подготвяме филмовата картина на рубриката “По света и у нас”. На 16 мм обратима филмова лента се заснемаха информационни обекти: в заводи, земеделски стопанства, магазини, училища и т.н.

Във филмовата лаборатория, в тъмна стаичка, лентата се навиваше върху едни грубо изработени от дърво барабани и започваше търкалянето им на ръка от вана във вана с различни химични разтвори, докато се получи позитив. На принципа на някогашната фотолаборатория.

След това 30 метровата кутийка с филмовата лента идваше в монтажа. Пускаше се на прожекционна машина, гледахме и получавахме указания от режисьора или редактора как да подредим кадрите така, че да са в съзвучие с текста, с концепцията на автора и колко да бъде времетраенето на обекта. Технологията на монтажа не се е променила в годините, усъвършенствани са носителите и техническите средства.

В монтажа нямахме мувиоли.Това е вид прожекционна маса, с екран, на която се гледат кадрите, може да се отбелязва дължината им и т.н. Имахме по една маса с два диска, на която с ръчка пренавивахме лентата. На масата имаше монтирано стъкло, осветено отдолу от електрическа крушка. На ръка преглеждахме и накъсвахме кадрите. Закачахме ги на грубо сковани дървени кошове с горна летва, накована с пирони, без главички. Кошовете бяха покрити с бели калъфи от хасе, за да опазим възможно лентата от одраскване и механични повреди. Залепвахме подредените отново кадри, като изстъргвахме с бръснарско ножче емулсията на ивица в края на кадъра и я намазвахме с ацетоново лепило, налято в шишенца от лак за нокти. Лепилото се приготвяше в Кинолабораторията на Студията за игрални филми. Притискахме двата края на кадрите върху ръчна лепачка. Готовият филмов обект избърсвахме, превъртайки го внимателно с памучно гладко кадифе, напоено с толуол. Така премахвахме случайно попаднали стружки от ръчното изстъргване на емулсията и попаднали прашинки.

Примитивно, та примитивно!!

Как се подготвяше тогава една цялостна емисия на най-голямата ежедневна новинарска рубрика “По света и у нас”. Два или три пъти в седмицата по авиопоща БНТ получаваше, в големи картонени кутии, филмови обекти от две международни агенции, за които беше абонирана - Виз нюз и Юнайтед прес – на 16 мм лента, придружени с текстове на английски, немски или френски. Това беше от Запад, много по-рядко се получаваха обекти от социалистическите страни. Наша грижа в монтажа беше да навържем получените 20-30 ролки. Сядахме в прожекционната зала заедно с преводач и редактор и ги изглеждахме. От редакцията получавахме инструкция кое ще влезе в емисията за деня, кое ще остане за другия ден и кое изобщо няма да бъде ползвано.

Получавахме сценарен план за емисията за деня като вътре влизаха и обектите, които щяха да бъдат заснети у нас. До 17 часа цялата емисия трябваше да бъде готова. Отново в прожекционната зала се репетираше с говорител – текст и картина. Присъстваше и музикален оформител, който трябваше да подготви музиката за всеки филмов обект. Правеха се необходимите крайни поправки по текста и картината.

В 20.00 се завърташе “земното кълбо” на “По света и у нас”- в ефирното студио на телевизионната кула! И текстове, картина, говорител, музикален оформител трябваше да бъдат там.  Недопустим гаф беше емисията да закъснее.

Колко много напрежение и притеснение съпътстваше всяка емисия. В желанието си да бъде все по-актуална информацията някои от вътрешните обекти се снимаха в последните часове на следобеда и обработката им висеше на косъм. Все пак всяка манипулация си има технологично време.  В 19.45 всичко беше още долу, без да се прави сметка за минутите, които са необходими на дежурната кола , една поочукана синя “Оазка” – микробус,  да стигне до Телевизионната кула. Там често колегите са задържали асансьора на партера, за да спестят и секундите необходими за издигане до 7 – мия етаж...

Случвало се е, след като потегли екипът, да седя на стола и да не мога да се изправя, треперят ми ръцете и краката, боли ме гърбът. Но удовлетворението винаги е било пълно, чувствала съм се част от творческия екип! 

Харесвах професията си. Работех я с желание и хъс. Все по-често сама определях последователността на кадрите, дължината им ...гласуваха ми доверие...Само след няколко години бях преназначена в “старши монтажист”, по-късно и в “режисьор по монтажа”.

Помня и първите документални филми, които направих сама, като режисьор по монтажа: “Експо – Монреал” с автор Леда Милева и оператор Васил Киранов и “Мозайка на века”-по архивни документални кадри - с автор Васил Шейтанов.

Това беше първото стъпало към моята телевизионна журналистика и режисура.

И дума не можеше да става да напусна и отида да следвам редовно. Но за да уча задочно, трябваше да имам 2 години трудов стаж.

През 1962 година, след издържан успешно приемен изпит, на общо основание, записах задочно “Българска филология” в Софийския университет “Св. Климент Охридски”.

 / следва/