Бежешком през годините...

 През всичките тези години БНТ излъчваше много оригинална програма. Всеки понеделник тръгваха по 20-тина снимачни екипа.

Много малко са историческите кътчета на България, където не съм снимала.  

Златният фонд на БНТ 

В Родопите отидох за първи път да снимам филма „Битови тъкани”от рубриката „Съкровищата на България”. Това щеше да бъде курсова работа на оператора Телериг Коларов, който следваше задочно във ВГИК в Москва. Халища, козяци , омайваща архитектура и чаровни хора. Щях да се връщам още десетки пъти, по най-различни теми, и все с огромно удоволствие. Специално за „битовите тъкани” в българската традиционна култура обиколихме и Троянско, Габровско, Еленско, Жеравна, Котелско, Сливенско. Търсехме разликите и приликите не само в наименованията, но и в техниката на изработката. Търсехме екземпляри, съхранени в музеите, в частните домове, снимахме тъкачки и действащи тепавици, попаднахме и на сватба в Габровско, на която булката имаше няколко десетки „ресначи” в чеиза си, намятани да се видят от всички на дълъг прът, от хубави по-хубави.

 В Родопите отидохме до село Забърдо, доста отдалечено от главния път Асеновград – Смолян.. То се славеше с изкусни майсторки. Там щяхме да видим и как две жени предат от една хурка. Няколко години преди това тук беше се провел така нареченият възродителен процес сред помаците. Бяха им сменили насилствено имената с български. Това се е извършило „под сурдинка” и аз не знаех. Влизаме в първата къща на село Забърдо, на три ката и там ни посреща баба Галина. Вари ни чай. Беше много мъгливо и студено, а ние бяхме тръгнали с летни дрехи. Лято е все пак. Показва ни „рупиите”. Върху писан /рисуван/ сандък са надиплени десетки халища и козяци. Кой от кой по пъстър. С типичните родопски шарки в алено, пембе, минзухарено жълто, електриково синьо. Греят, греят. Това е за чеиза на момата. В другата къща ни посреща баба Наталия. И тя гостоприемно разгръща подготвената прикя за внучката. В третата къща баба Ася, заедно със снаха си, ни демонстрира как се преде от една хурка. Хурката е с разклонения като еленови рога. Да се пести дървото. Двете жени седят една до друга и ползват една хурка. Аз не издържам и питам какви са тези модерни имена на бабите – не чух баба Ивана, баба Стояна... Жените млъкнаха, консултантката от БАН, която беше с нас, ме сръга, но казаното беше казано. Баба Ася отговори: „ Аз съм Асие, щерко! През турско с ятаган ни сменили вярата, сега с ятаган ни смениха имената.” Снаха й побърза да я поправи, че името й е Ася. Как не бях забелязала, че всичките носеха под престилките си тъмно сини долнища на анцунг. Но беше студено, пък и повечето съвременни жени вече ходеха с панталони. На излизане казах: „Довиждане, бабо Асие! Аз се казвам Дора и така ще си остана докрая!” След години същата съдба щеше да сполети и българските турци. Имах колега – Али Дервишев, който беше прекръстен на Алипи, но за мен си остана верният приятел Али, който на първи март ни закичи пръв с мартеници. В такива времена живеехме!!!

„Битовите тъкани” беше представен от БНТ на кинофстивал на художествените документални филми в Лил – Франция. Разбира се е бил придружен от някой административен телевизионен началник. 

Още не беше извоювано у нас така естественото авторско право!

Та за авторското право! След много години, вече в периода на демокрацията, ми възлагат да направя есеистична филмова импресия под надслов „Традиционната българска култура”. За участие във фестивал на ИНТЕРВИЗИЯ в Загреб. Времетраенето му трябва да бъде 7.30 минути. Не ми се отпуска никакъв бюджет. Ще трябва да използвам фонда на БНТ.

Най-напред си изясних кои сфери на българското народно творчество трябва да обхвана. Прерових филмовия архив. За щастие тогава се снимаше много. Имаше разкошни документални филми: за нестинарството, за съборите в Копривщица, за сватбарските обичаи и обреди, имаше кадри от традиционни български занаяти.... В моя личен архив пазех разкошни импресивни кадри от Родопите, слънчеви изгреви, подскачащи планински води, разцъфнали цветя, вековни борове...

Изпълних задачата. Отново се доверих на екипа си. Музиката на Дора Грашева, текста на Диана Димитрова – поетичен, есеистичен. Разбира се, филмът е бил придружен на фестивала от две административни началнички, които получили и първата награда и се поздравили с „Колко сме гениалнички!?” Малък свят – нищо не остава скрито- покрито! 

„Цветовете на Родопа” от поредицата „Съкровищата на България”. Това беше филм за уникалната родопска архитектура. Снимах го с Живко Здравков. Оператор с поетично око, останал мой най-добър приятел до последните си дни. За първи път видях Агушевите конаци. Тогава се изискваше специално разрешение да се посети тази гранична област. Сега препоръчвам на всеки, който има възможност, да отиде и им се наслади. С Живко станахме в 4 часа за да заснемем изгрева над Родопите. Не мога да опиша красотата на отделните мигове на изскачащите зад боровете слънчеви лъчи. Снимахме на 16 мм. филмова лента и разполагахме със строго ограничен лимит. Но си позволихме две ролки по 30 метра. Близо 5 минути красота, която аз дълго пазех и ползвах.

Днес при наличието на електронните спецефекти много от нашите усилия звучат наивно, но ние  го правехме с любов и всеотдайност, с творчески хъс и ентусиазъм.

Тръгнали сме да снимаме българските възрожденски чешми. Но в хода на командировката се оказва , че по-голямата част от тях не съществуват. Разрушителната българска ръка ги е заличила от лицето на земята, без да се замисли няма ли начин да ги съхрани. Сценарият е написан по фотоснимки и спомени отпреди 20 години, когато авторката е готвила своята дипломна работа. Започнали сме от Карлово, известно с красивите си дворни възрожденски чешми, свързани в обща водоснабдителна мрежа, също вече недействаща. Но операторът Телериг Коларов е станал рано и бърза да ми се похвали, че се е подготвил за много красив ефект. Ще снима водата и пръските през парче найлоново перде, което ще придаде цветния светлинен ефект на дъгата. Откъде е взел парчето? Подстригал е ъгълчето на хотелското перде в коридора?! 

След всяка командировка се завръщах у дома обогатена, с впечатления, с придобивка, с нова кулинарна рецепта. От Смолян донесох рецептите на родопския клин и патетник. Получих подарък и оригинални родопски търлъци, красиво извезани със сърма.

В Кочан се запознах със самобитен художник - наивист, който беше съхранил върху платното оригиналните традиционни помашки обичаи при годеж и сватба.

От Кюстендил се прибрах с рецептата за Бъдника – питката за Бъдни вечер, украсена отгоре с фигурки – наричания за здраве на семейството. Върху първия ми Бъдник имаше символ за здраве и на котарака Мърко, член на семейството ни тогава.

Последният ми филм в Родопите беше портрет на една млада родопска певица от с. Чавдар – Доспатско. На границата. В землището на селото беше и кльонът . Границите на България бяха оградени с висока телена мрежа, да не би „пиле да прехвръкне”. Обикновено кльонът отстоеше на няколко километра от граничната бразда, но много преди него беше строго охранявана зона. Мая ме посрещна в Доспат, където работеше. От предварителния ни разговор, в който се опитвах да я накарам да ми разкаже повече за семейството си, за традициите и обичаите, съхранени в тяхното село, се досещах, че са помаци, което тя грижливо пазеше. Какво беше учудването ми, когато на стълбите на тяхната къща, баща й и майка й ме посрещнаха с думите :”Ние сме мюсюлмани”. Какво е било в душите на тези хора? Какво са изтърпели през годините? Защо тази свенливост и този страх, че няма да те приемат, ако си друговерец? Засмях се и казах, че за първи път ми се случва, когато се запознавам с някого, да ме уведомява, каква религия изповяда. За мен това е без значение!

Какви чудесни хора бяха това?! Когато се върнах след две седмици със снимачния екип, майката на Мая се чудеше какво да ни наготви, с какво да ни зарадва?! И току викаше Живко да му покаже, как приготвя това или онова. Като че ли се страхуваше, че може да се гнусим и да не искаме да хапнем от вкусните й манджи! Накрая свършихме ден по-рано, но баща й беше непреклонен. Трябваше да останем още един ден, защото беше приготвил агне за изпроводяк! Мъжете от екипа стояха през цялото време с него в специално помещение, ползвано от цялата махала, в което на шиш се печеше агнето. Качихме се в колата и майка й на всеки подаде плик с армаган: родопски фасул, домашно сирене и ... сбогуване като с най-сърдечни приятели!!

/ следва /