Бежешком през годините…
Като че ли в последните десетина години работих и най-стойностните и интересни филми. Не само натрупаният опит, но и свободата да избираш продуцентите си и темите, върху които да работиш, сякаш отприщиха по-голям творчески потенциал!
В главата ми е калейдоскоп – образи на различни хора, спомени за вълнуващи срещи, виртуозни изпълнения и ефектни кадри.
На жизненото поприще в средата
“Гъдуларят” – Атанас Вълчев – първата гъдулка на България. След разговора и сърдечната му изповед пред камерата, накара дъщеря си – 14-15 годишно момиче, да застанат насред стаята и изсвирят заедно на гъдулка и цигулка една тракийска мелодия. Това беше негова заслуга - да експериментира дует между двата инструмента. И сега настръхвам като си спомня кадъра, който беше заснел Косьо Хаджиев. Като че ли ползваше едновременно и кран и фарт, а той беше само с камера върху рамото си. Но в един единствен кадър сменяше плановете –по-общ, по-близък, грос на ръцете, грос на лъка, струните, грифа, слънчев блик от прозореца, панорама по лицата на баща и дъщеря... Лица, за миг загърбили настоящето, отдадени изцяло на изпълнението, на тази магия – музиката. Един единствен кадър – който беше запечатил това неповторимо изпълнение.
А Наско Вълчев беше един скромен, всеотдаен баща, който отглеждаше сам дъщеря си и болното си по-малко момче. Той самият беше и майстор на гъдулки. В стаята имаше няколко недовършени инструмента. Може би любовта му към гъдулката, към тракийската свирня му даваше сили да се бори с ежедневието.
Квартет “Славеи”. Два филма направих с Надка Караджова и нейния квартет. Снимахме в Стария Пловдив. Във възрожденските къщи. Веднага след Новогодишните празници. Температурата на 6 януари, Йордановден, беше минус 25 градуса.
След години Надка ми сподели, че благодарение на тези филми е стъпила и на сцената на Япония. Вече не беше трудно при излъчване всеки да си запише филма на видеокасета.
“Ресиловски оратници”. Това са Сирните заговезни, при които един от обичаите е да се иска прошка. Снимаме в едно семейство в село Ресилово и мъж на възраст, целува ръка на майка си и й иска прошка, преди да разлюлее конеца с вързаната халва и да започне ламкането от децата. После разбрахме, че пред камерата, за първи път от много години насам, се беше спазил обичаят за прошка в този дом. Радвах се, че това даде повод да се нормализират синовните взаимоотношения в семейството..
С фолклора са свързани и двата филма за балетната трупа “Арабеск” и незабравимата им ръководителка Маргарита Арнаудова, която търсеше в българската душевност, в песните, танците, обредите и обичаите корените на спектаклите си... “Корен дълбоко в небето” беше името на един от тях.
Нека си призная, че след пенсионирането ми в БНТ, това даде повод да кръстя рубриката си в радио Веселина -”Пътуване към корена”.
В радио Веселина водех още една едночасова рубрика “Назад във времето”. Това бяха предавания , посветени на Личности, оставили диря в българската културна история. Тя също беше продължение на започнатото в БНТ .
“Неповторимото”
Снимах филм за поета “Емануил поп Димитров” – навършваше се кръгла годишнина от смъртта му. Поверих изпълнението на стиховете му на актьора от Младежкия театър Петър Петров. С него бяхме работили и друг път. Много добър рецитатор. Освен това намирах и външна прилика със скицата - портрет на Емануил поп Димитров… Три дни Петьо беше член от снимачния екип. В последния щяхме да проведем разговор в къщата на една от дъщерите на поета – д-р Димитрова. С редакторката на филма решихме да го ползваме да води и разговора, защото усетихме, че темата не му е чужда и има много познания за литературните кръгове у нас в периода между двете световни войни. Не се излъгахме. Разговорът беше успешен. Снимките на филма приключени.
Но между другото стана дума, че Петър Петров е наследник на фамилията на Михаил Маджаров – един от “Строителите на съвременна България”. Семейство с богати културни традиции и сложна житейска съдба. Само след няколко месеца се навършваха 50 години от бомбардировките над София –1944 година, когато под руините на семейния дом загиват петима от Маджаровата фамилия. Наближаваше и кръгла годишнина от рождението на писателката Анна Каменова – дъщеря на Маджаров. Предложих темата на продуцентката Ани Илинчева, с която вече работех. Тя с доверие прие да заснема филм по спомените на Анна Каменова за трагичната 1944 година. “Неповторимото” – така беше озаглавен сборникът със спомени на писателката. Обикновено показвах готовата си продукция на финала – на художествено-техническото ОТК. Този път реших да не рискувам и ако има забележки, продуцентката да ми ги направи преди “мишунга” /финалният запис-смесване на текст и музика/. Ани Илинчева не пророни нито дума. Тръгна си със сълзи в очите. Това ме обнадежди. Предложих да продължим като рубрика “Неповторимото”, защото спомените на Анна Каменова разплитаха “бримките на чорапа”, разказваха за личности, събития, срещи, за онова “неповторимо”, случило се на културния небосклон у нас в периода между двете световни войни. Така се роди поредицата от над 28 художествено документални филма, които са в Златния фонд на БНТ и които продължават да се излъчват по Сателитния канал на БНТ.
Така се роди и моята трайна любов, моят неотслабващ интерес към документалната мемоаристика... От тук започна и нашето творческо сътрудничество и сърдечно приятелство с д.изк. проф. Петър Петров, който вече не е между нас.
И това лежи в бъдещите ми планове. Да подредя архива, който дообогатих за близо две години с предаванията си в радио Веселина. Да съхраня написаното за всички тези Личности, оставили диря в културната история на България.
Тук му е мястото да цитирам едни много ценни за мен отзиви. След поредното излъчено предаване от “Неповторимото”, на неофициална среща, композиторът Александър Йосифов споделил с Ани Илинчева, че “Неповторимото” е най-ценното в нейната продуцентска дейност. Това на сутринта тя сама ми сподели съвсем наивно и безхитростно.
По-късно на защитата на докторската степен на Петър Петров, проф Вера Найденова – кинодраматург подчерта, че авторските му изяви в “Неповторимото” са му създали почитатели сред голяма телевизионна аудитория.
“Брод” - 12 те документални филма от поредицата ме срещнаха с друг изтъкнат изкуствовед из областта на тракологията – проф. Иван Маразов. Така се докоснах до културното наследство на траките: ”Панагюрското златно съкровище”, “Рогозенското съкровище”, “Казанлъшката гробница”, “Гробницата в Свещари”. В търсене на връзката, която са играли българските земи през вековете като “брод” между културите на Изтока и Запада, снимахме в Истанбул, богат на вековни исторически паметници, в Ефес и древна Троя. Чрез тази поредица се запознах и с проф. Иван Венедиков – изтъкнат траколог, оставил ценни изследвания в областта не само на тракологията, но и на прабългарското историческо наследство, направил оригинални паралели и препратки към българското народно творчество. Оригинален мислител и тълковател на историята по нашите земи и сладкодумен разказвач, със своите публикации проф. Венедиков ме подтикна по-късно да проследя и вековните връзки между прабългари и маджари. И отново ефектът на “бримката на разплетения чорап”: среща с изследванията на Гейза Фехер, лично запознанство с Петер Юхас, плодотворни творчески връзки и подкрепа от Директора на Унгарския културен институт в София –Дьорд Арато...
За поле на изява – отново ефира на радио Веселина...
В личния ми архив остана един нереализиран сценарий за документален филм по тази много интересна тема, намерила подкрепа не само в историческите документи, но и във фолклора на двата народа.
“В живота си човек трябва да има и несбъднати мечти?!” – казваше един приятел.
Още в първите години в “Наука и образование”, при моите първи режисьорски изяви, получихме задача да направим серия образователни предавания за Противопожарна охрана. На мен ми се падна първото предаване под надслов “Пожарите”. В старанието си за по-оригинална изява реших да проследя темата за пожара в изобразителното изкуство. Свързах се с изкуствоведка, имах право на консултант, и използвах богатата библиотека на Художествената академия. От там и дългогодишното ми сътрудничество с любезните библиотекарки, които винаги бяха готови да ми помогнат.
В последната си година в БНТ отново реших визуалната страна на филма си с позоваване на изобразителното изкуство. Повика ме продуцентът на Художествени програми и ми каза, че му трябва 20 минутен филм за
2 - ри юни, който ще бъде излъчен преди тържествата във Враца. Попитах за сценарий. “Напиши го и го реализирай” – беше отговорът, но като в един македонски виц - “Пари нема, действай !”. Няма и екип за снимки.
Какво представлява дясната страна на сценария?! Текстове от най - популярните народни песни и стихове, прославящи борците за свобода, като се започне с “Откога се е, майно ле, зора зазорила” и завърши с Ботевите песни, поднесени от мъжки глас. От лявата - най-известните творби на българските художници и скулптори по темата.
Години наред на 2 юни се излъчваше моят филм: “Памет и помен”. Не че го следя на екрана, просто получавам авторските си възнаграждения от “Филмаутор”, които многократно надхвърлиха скромния хонорар, който получих при заснеманото му.
След 36 години и 6 месеца беше прекратен трудовият ми договор с БНТ, без предизвестие.
Повтарях си, че “Телевизията не е основата на пирамидата ми”!
Години наред не минах покрай “Сан Стефано” 29.
Тагове:
