Берлинският договор бе подписан на 1 юли 1878 година. Впечатлението в българските земи беше потресаващо – пише един съвременник:„Ний останахме смазани, гръмнати, поразени“. Наистина никой народ не бе минавал с тъй бърз преход от упоението на една сбъдната мечта в ужаса на една катастрофа: целокупна България, осъществена за миг в Сан Стефано, бе раздробена сега на три части, чието единство се запазваше само в скръбното причастие на една общо понесена неправда."

Така публицистът Симеон Радев започва първата глава на своя епохален труд Строителите на съвременна България, излязъл преди 100 години. И още в предговора отбелязва, че за написването на Строителите е разпитал лично много дейци на епохата, която описва; търсил е в протоколите на Министерския съвет и Министерството на външните работи, които определят по-точно физиономията на събитията и подбудите на управляващите; проучил е всички дипломатически преписки, които европейските държави са направили достояние на публиката. 

Симеон Радев се опитал да предаде всичко безпристрастно, защото единственото му желание било новото поколение да не бъде принудено да учи за политическото ни минало в книги на чужденци, написани повърхностно и пристрастно.

Тази последна негова мисъл кара мен, на свой ред, да разтворя Строителите и да потърся описанието на това велико за нашия народ дело, чисто и напълно българско, доведено до трайно успешен край, въпреки политическите машинации и интриги и отвътре, и отвън.

Идеята за Съединението датира още от самото учредяване на автономната Източна Румелия. След първите съзаклятия агитацията се насърчава, за да свикне Европа с мисълта, че отделното съществуване на Източна Румелия няма да бъде дълготрайно.

се шири из страната и поддържа едно кипящо нетърпение в цялата област. От Румелия националното въодушевление, макар и не тъй трескаво, преминава и в България.

Един голям митинг в София от 5000 души отправя „братско съчувствие" към румелийските патриоти и поднася резолюция на княз Александър І, на която той отговоря:

Като българин не мога, освен да съчувствам на патриотическите заявления на българския народ, но като княз на България, поставен тук вследствие на Берлинския договор, ви заявявам, че сега не е дошъл още моментът да стане желаното от всички ни съединение.

По-силен тласък на надеждите дава идеята на английския консул в Пловдив Хенри Джонс, който отправя насърчителните думи: Дайте да се разбере, че не считате Берлинския конгрес за нещо неприкосновено.

И заминават двама делегати от Народната партия да поднесат на европейските кабинети всеобщото желание на румелийците за присъединяването им към княжеството.

В Лондон, където отиват направо, никое официално лице не ги прие – отбелязва Симеон Радев. – Те се видяха с някои членове на либералната партия, които изказаха обилно своето съчувствие, но не им дадоха никакви надежди. Старият лорд Дерби им каза: „Търпение!

но сега е много рано да се мисли за него."

В Париж приемът не беше по-насърчителен. Френският министър-председател побърза да съобщи на делегатите, че няма по никой начин да ги приеме. На връщане за България те се спряха във Виена, за да питат руския посланик дали да идат в Петербург. Княз Лобанов ги отклони от това намерение. „Сега не е моментът за едно нарушение на Берлинския договор. Имайте това предвид и бъдете благоразумни."

Но както във всеки бунт за свобода, „благоразумието" не може да спре младите, лудите глави.

В Пловдив пристига Захари Стоянов. В началото на 1885 г. се създава Български таен централен революционен комитет /БТЦРК/ и той застава начело. Предната година Стоянов вече е публикувал своите Записки по българските въстания.

С публикуването на своите Записки – четем в Страниците, – Захари пръсна в Източна Румелия своя комитетски ентусиазъм, съживи революционната традиция и даде на идеята за Съединение един тласък към съзаклятия.

Комитетът се заема с активно пропагандиране на обединението чрез публикации в пресата и публични демонстрации, а Захари Стоянов започва издаването на вестник „Борба". За кратко време в по-големите градове са изградени местни комитети.

Остава да се посветят в начертаното дело и българските офицери от милицията. Комитетът разчита главно на двама от тях: майор Райчо Николов, командир на жандармерията (или дядо Райчо, както го наричат в Пловдив) и майор Данаил Николаев, командир на втора пловдивска дружина.

Сложната обстановка в Източна Румелия рязко приближава

Панагюрище въстава на 2 септември, без оглед на планираното от Комитета. По това време майор Николаев разбира, че военните маневри започват на 7 септември. Трябва да се действа бързо и решението му е въстанието да започне най-късно на 6 септември.

На 4 септември се вдига Голямо Конаре (днешно Съединение) и дава сигнал за общо въстание под ръководството на Чардафон Велики – бивш сержант-майор от войската.

Пловдивският префект Петър Димитров заминава за Голямо Конаре, за да разбере какво става. На 5 септември сутринта, Чардафон облечен в униформа от четата на Хаджи Димитър и начело на 17 души, арестува префекта и пред него обявява Съединението.

Камбаната биеше като на Великден, дружината стреляше от радост и викаше „Да живее Съединението!" След един час цяло Конаре се беше вдигнало; и жените дори викаха „Долу Румелия!"

На 5 септември вечерта генерал-губернаторът Гаврил Кръстевич събира на извънредно заседание директорите на румелийското правителство. На направеното предложение да се изпрати съобщение по телеграфа до Портата, в което да се доложи за вълненията и за невъзможността на румелийското правителство да се справи с тях, губернаторът се противопоставя с думите: Не трябва да се съобщава в Цариград.

Симеон Радев разказва подробно тревогите и преживяванията на участниците в нощта на 5 срещу 6 септември, но аз телеграфно ще избера най-важните моменти.

Николаев не искаше да чака повече. Той даде заповед да се бие тревога, дружините се построиха, въоръжени като за поход. Николаев заповяда да се изкара опълченското знаме, което бе се развявало на Шипка. Понеже милицията нямаше свое знаме, войниците го виждаха за пръв път.

- Войници! – извика Николаев, застанал пред фронта. – ... Тази нощ мен се падна честта да ви поведа против турското правителство. Аз ви заклевам в името на българския княз Александър, в името на вашето знаме, че вие ще изпълните дълга си към отечеството. Да живее нашият вожд Александър! Да живее Съединена България!

Войската, предвождана от майор Николаев и дружината на Чардафон, се озовава пред конака, където е резиденцията на губернатора. Захари Стоянов и поручик Стефов му съобщават, че народът е обявил Съединението под скиптъра на княз Александър и че милицията е прегърнала това патриотично дело.

Още на 6 септември Временното правителство, начело с д-р Странски, майор Данаил Николаев, майор Райчо Николов и Захари Стоянов изпраща телеграма до княз Батенберг, в която настоява той да признае случилото се съединение. Князът, който е на военни учения в Търново по това време, обявява на 8 септември, че приема Съединението.

Дипломатично той изпраща циркулярна телеграма до Силите, за да им съобщи, че признава сюзеренните права на султана и че Съединението не съдържа никаква враждебна цел спрямо Турция.

В същия момент той взима решение и да се мобилизира войската в Княжеството, както и да се свика на извънредна сесия  Народното събрание на 10 септември.

На 9 септември, тържествено посрещан в селищата, през които преминава, княз Батенберг пристига в Пловдив. Един европейски журналист от „Indipendance Belge" отбелязва, че народният възторг надминава всяко въображение.
Така, без подкрепата на Европа, завършва едно велико за българския народ дело, Съединението на България.