Неповторимото
/в памет на проф.д.изк. Петър Петров/
„ … не ми е трудно да си спомня за художника Иван Милев – пише в спомените си писателката Анна Каменова. – Може да се каже, че той е постоянно пред очите ми, тъй като в нашия дом от стените ме гледат неговите картини и ми говорят за този буен, неспокоен, самонадеян и изключително надарен младеж. Та той остана за всички ни „младеж”, много рано се прекърши неговият живот…
Виденията на Иван Милев
„… На „Славянска” имахме голям хол, много удобен за приемане на повече хора. Там ставаха някои „златорожки” срещи. Една карнавална вечер е особено паметна. Иван Милев пристигна дегизиран като змей със златни къдрици – той имаше ситно къдрава коса – и я бе покрил със златна боя…
Иван Милев толкова се вживяваше в своите образи, че често рисуваше себе си. Ето го като овчар /на голямата фреска в Казанлъшката къща / - строен, висок, млад, препасал широк червен пояс, надянал червена антерия, надигнал стомна, за да се напие с вода… Вижте го като змей, който отнася девойката в небесните селения. Змеят е с милевия профил, с неговите къдрави коси, които тук са позлатени и още повече, по-наситно накъдрени…”
Своите спомени за „младежа”, който винаги се бунтуваше”, Анна Каменова, за щастие, не запази само за себе си. Още от първата „странна” изложба на неизвестния никому Иван Милев, в ресторантчето до езерото в Борисовата градина, през есента на 1920 година, Анна Каменова следи с интерес и възхита всяка стъпка на художника. В цяла поредица от рубриката „През световния прозорец”, която води от 1924 до 1929 година във вестник „Свободна реч”, Анна Каменова търси и намира поводи да споменава и отделя името на Иван Милев и като живописец и като сценограф.
„…Биографите на Иван Милев почват с думите: „ Баща му беше овчар.”
Действително Иван Милев беше овчарски син. Но овчарят за Иван Милев не е свит, безпомощен пастир. Неговите овчари са горди планинци. Не случайно са напети красавци…Тях той познава от детските си години. Когато сутрин стадото се разшава из двора и малкият Иван се измъква сънен изпод ямурлука на баща си, вижда, че Мильо Коконата, висок и напет, е издоил овцете и налива млякото в гюмовете. И дядо му е носил същото прозвище –Лальо Коконата - поради изискаността в стойката и вървежа му и поради това, че не се е смятал по-долен от нито един от своите многобройни клиенти и чорбаджии, на които е продавал млякото…”
Майката на Иван Милев е също висока, с хубава стройна снага с изпъкнали скули... Надарена е с чудна ловкост и вкус към рисуване и ръчна работа.Смайвала близките си да рисува яйца, да бродира и тъче шарени черги.
„ Баща й бил колар – разказва братът на Иван Милев – Лальо – майсторял каруци и ги шарел с нагорещено желязо... Бате вървеше след овцете без охота. Отивам веднъж при него и гледам – затворил стадото в една кошара, а той седнал настрана и рисува ли, рисува... не стоеше с празни ръце, все рисуваше – туй дървените ребра на саите, туй стените им, целите ги беше нашарил...”
„... Потърсете синьото, ултрамарин, не кое да е синьо, а онова иванмилевското синьо,-пише Анна Каменова - ще го намерите в малките цветчета на полската тинтява... А червеното, и то не е кое да е червено, цветът на омайничето. Това е боята, с която майка му боядисвала изпредената вълна... И в тази боя Иван Милев е потопил първата си четка, направена от вълмо вълна, омотана и вързана на издялана с чекия клечка. С тази четка Милев е шарил стените на скромната къщица в „Къкренската махала”.
Бащата – Мильо Лалев – има желание синът му да продължи неговия занаят. Но майката е твърда и волева: нейният син трябва да получи образование. Иван Милев завършва казанлъшката гимназия през 1916 година. Но още като ученик организира „самостоятелна” изложба в Габрово, която „наистина” вдига голям шум – по спомени на съвременици. В Габрово се запознава с Гео Милев, който го убеждава да покаже изложбата си и в Стара Загора, а по-късно го вика и в София.
1917 година Иван Милев е войник на Северния фронт. След демобилизацията – 1918 е назначен основен учител в село Горски извор, Хасковско. А през есента на 1920 година заминава за София с твърдото решение да се запише в Художествената академия.
„Странната” изложба, която Иван Милев организира в павилиона край езерото в Борисовата градина, е открита със слово на неговия приятел Гео Милев. Гео Милев подчертава тематичната оригиналност на този талант, който „заслужава пълно и голямо насърчение от обществото”.
„ Аз бях там при откриването – спомня си братът на художника –Лальо. – Посети я и Александър Стамболийски. На излизане ми даде пакет – пари с надпис „ За художника Иван Милев”. Бая пари бяха! И тогава бате се записа в Рисувалното училище”
В отговор на рецензията на Чавдар Мутафов за тази първа изложба Иван Милев дръзко заявява: „ Аз съм артист – това зная – нося в себе си днес огън, който може би утре ще угасне, но днес аз съм художник.
„... Да бъдеш самонадеян, не винаги е похвално. – пише Анна Каменова.- Но когато си надарен с рядък талант, самонадеяността може да бъде полезна. Кой знае дали, ако Иван Милев беше свит и неуверен, нямаше да остане непознат и ненасърчен, забравен в някой отдалечен край...”
През есната на същата 1920 година Иван Милев постъпва в художествената академия.
„... Иван Милев беше почти самоук. Това, което той научи в Академията, не допринесе особено много за неговото тъй самобитно, тъй мълниеносно творчество...”- пише Евдокия Петева – Филова. Името на Евдокия Петева – Филова по понятни причини – съпруга на Богдан Филов – бе покрито с незаслужена забрава. Евдокия Петева е завършила история на изкуството в Германия и публикува статии из областта на българското изкуство в наши и чужди издания. Монографията й за Иван Милев, издадена през 1940 година, до края на века е единственото цялостно изследване на творчеството на художника.
„... Най-важното обстоятелство за изкуството на Милев е, че той всичко рисуваше наизуст. Причината за това беше не само в отвлечения характер на неговото изкуство, но и в неговата необикновена фантазия, неговите идеи и поетически внушения, които нахлуваха в съзнанието му с такава бързина, че той на всяка цена трябваше да изрази онова, което бушуваше в него по един бърз и лесен начин... Всичко, което Милев създаваше /той не бе учил в чужбина и не бе още нищо виждал /, идваше като естествен резултат на неговата самобитна натура, на неговия източен характер, на неговата българска раса. Той се беше родил със свой начин на художествена концепция, който бе близък на новото време...”
Анна Каменова си спомня съвсем ясно създаването на своя портрет през 1924 година.
„... Когато рисуваше моя портрет, той не поиска от мен да облека пищната дреха, в която ме облече.Неговото въображение предшестваше вижданото и обикновената дреха за мен се преобрази в тежка багреница, оцветена и осветена от творческата му фантазия. Този портрет, голям формат, бе нарисуван само за четири сеанса. И не на статив беше сложен картонът, на който рисуваше, а бе опрян на облегалото на обикновен стол...”
В предговора към „Неповторимото”/спомените на Анна Каменова/, издадени през 1985 година Атанас Свиленов пише:
„...Когато Иван Милев рисува образа на Анна Каменова, в съзнанието на художника моделът не пробужда още никакви литературни асоциации. Това още не е писателката Анна Каменова, авторката на романа „Харитининият грях”, с който ще дебютира през 1930 година, не е още създателката на десетки пътеписи, в които бликва обичта й към красотата на родната земя и преклонението пред богатото й минало, в които тя разкрива тънкия си усет за неповторимото в душевността на българина, в неговото изкуство. В картиината си Иван Милев сякаш е предчувствал към какво ще обърне очи бъдещата писателка.”
„...Иван Милев рисуваше много бързо – продължава спомена си Анна Каменова –
Мисълта му бягаше напред, фантазията му още по-бързо, ръката му не можеше да догони всичко онова, което той виждаше в мисления си поглед. Иван Милев просто се задъхваше, както когато говореше бързо, той се запъваше... не измисляше. Той изобразяваше действителността, но такава, каквато я виждаше в своето въображение. Очите му гледаха обикновен предмет, а ръката му, водена от нестихващата фантазия, обогатяваше видимата реалност, насищаше я със съдържание и с емоционалност. Каквото паднеше пред погледа му, то се преобразявше...”
Всъщност, през своя кратък живот, Иван Милев не би могъл да се оплаче от липса на добри – истински приятели и от обществено признание. За втората си изложба той получава възторжен отклик от Александър Божинов в сп. „Прелом”.
„ Твърде рядко съм излизал от една наша изложба с такова пълно доволство, както от тая...” Изложбата е в един от салоните на Художествената академия.
През 1923 година Иван Милев излага за трети път в прочутата „Тръпкова галерия” на ул. Аксаков. Съвсем естествено идва и включването му в движението „Родно изкуство”.
„ В картините на Иван Милев – пише по-късно Чавдар Мутафов – имаше онова неизразимо родно, онази тайна на българската душа: сурова, недоволна, напрегната – онази груба искреност и проста доброта. Тези непохватно разкривени стрехи, под които грее огнището на приказките, настръхналта дивота на скалите, от които слиза човек и светец – и тези безкрайни нагорещени зреещи ниви, сред които умира болният син, обръчен със сенките”
Още като студент той сътрудничи на Народния театър. Талантливата му ръка създава ненадминати сценографски решения.
„ .... Декорите на „Принцеса Турандот” – четем в рецензията на Анна Каменова – дадени със смелия замах на голям художник, са една непрекъсната феерия, която дори във въображението на обикновения зрител не би могла никога да се създаде. Палатът самодоволно се усмихва... Зад него се издига невиждания град, само няколко багри и мечтата е осъществена: създаден е приказният град...”
През лятото на 1925година Иван Милев завършва с отличие декоративния отдел на Художествената академия с дипломната си композиция „Париж”.
Същата година получава държавна награда за изкуство за творбата си „Крали Марко”.
От месец октомври 1926 година е назначен за художник в Народния театър, на чиято сцена оформя постановките: „Ханеле” от Хауптман и „Тоз, който получава плесници” на Леонид Андреев. „Сън в лятна нощ” и „Тебеширеният кръг” остават недовършени.
„ От всички наши приятели от онова време най-концентриран спомен ми остана от ония загадъчен метеор в нашето изкуство – Иван Милев.
- Пише в спомените си Фани Попова – Мутафова.- Една вечер Чавдар си дойде много оживен и радостно съобщи, че ще ни дойде на гости Иван Милев с младата си жена. Той наскоро се беше оженил за певицата Катя Наумова - завършила в Германия Консерватория и Факултет по философия. Заради него Катя се беше отказала от бляскавата кариера на оперна и концертна певица. И тя му стана меценат, другар, съпруга, вдъхновител. Всички тъмнооки жени в картините му – това беше все Катя: висока, стройна, бяла и черноока. А той беше русокосият овчар, който унесено свири на своя кавал.”
През 1924 година по повод 70 годишнината от рождението на Михаил Маджаров – големият общественик, дипломат и политик – се подготвя брошура. Семейството на юбиляра се обръща към Иван Милев за рисунка на заглавната корица.
„ С няколко лини само – и една синя, иванмилевска синя черта – Милев е предал много вярно коравия, волеви характер на този наш държавник...
... Навярно малцина знаят за друг Милев портрет – в черно-бяло -портрета на „Свети цар Борис І”. Преди години, през май, по случай деня на „Свети Борис”, редакцията на вестник „Слово” бе поръчала на Милев да нарисува портрета на цар Борис І , за да бъде поместен в деня на празника. За голям ужас на редактора, Иван Милев му занася една рисунка в размер 30 на 40 см. черно – бяло, на която бе изобразен един сух печенег, със свити удължени очи на монголец, с див поглед, с тънки провиснали мустаци и брада като висулка, с грамадни обеци. Той държи в ръка вместо жезъл някакъв кръст, около глават му обаче има нимба – нали византийците бяха го обявили за светия. Иван Милев така виждаше току що покръстилия се български цар, който още не може да резбере дали е езичник , или христянини, нито значението на кръста. Това беше според нашия художник истинският български „Свети цар Борис”, а не познатият до тогава образ от щампите на Николай Павлович: кротък, загладен, подстриган, рус, благообразен, спретнат, закръглен. Разбира се, редакторът не само не помести дадената рисунка, но дори не я откупи, въпреки че бе поръчана. В тази рисунка Милев беше проявил остра правдивост, кураж на вижданията си, безкрайна фантазия и проникновение. Смятам, че това е една от най-оригиналните негови рисунки, които притежаваме.” – пише в спомените си Анна Каменова.
„... В новата българска живопис – пише Сирак Скитник в сп „Златорог”- едва ли има художник „по-наш” от Иван Милев. Наш по дух – по далечни връзки с миналто ни, по сродство с творческата душа на народа ни... „Любов”не е битова сцена, а мъка, съдба от незапомнени времена... „Жътвата” у него става тайнство – слънцето, земята и небето празнуват тежкия златен празник на труда и мира. Култът към земята е почувстван сякаш от кръвта на този потомък на мирните овчари...”
„ ... Народната песен, народните обичаи, хората на селото бяха за него неизчерпаем извор на вдъхновение. Милев така майсторски синтезираше картини от живота на полето, че не веднъж при вида на една или няколко жени, застанали на нивата или на полето съм си казвала: „същинска милева картина”, а не обратното „колко добре е предал Милев селската жена”.”- допълва Анна Каменова.
„ Иван Милев рисуваше с гваш и акварел. Тези две техники отговаряха на неговото младо и необуздано творчество” – пише Евдокия Петева Филова и добавя . „Наистина той не можеше да насмогне да нарисува всичко. Мечтаеше за огромни бели стени, на които да изобрази всичко, което искаше.”
„ Той обичаше да разкрива какво смята да работи – спомня си писателят Константин Константинов – То бе винаги в гигантски замисли, огромни платна или фрески. Една вечер ми чертаеше отделни планове от сватбарския цикъл ”През девет села в десето” и обсебен от хипнозата, която преливаше и у мен, аз виждах току пред себе си тежката биволска кола, слизаща по кално нанадолнище, невестата в дъното на колата, керван от други коли с чеизи, сватовете и деверите с бели кърпи, яхнали коне наоколо и ниското есенно небе, което ръси над всичко своят карминено оранжев блясък на залеза.”
През 1925 година получава една такава възможност. Инж. Маню Стайнов му поръчва да „зографиса” стените в една от стаите на къщата си в Казанлък. Маню Стайнов има подчертан интерес към изкуството. На Иван Милев е предоставена пълна свобода при изработването на четирите фрезки, по-големи от естествена големина.
„... Мадоната е обикновена селска жена, права, здрава, пълнокръвна, сериозна и замислена. За Милев всеки селянин и селянка са светци, дори когато не е начертал нимби над главите им. Той само пред иконата биваше смирен: не се бунтуваше, не биваше недоволен. Иконата беше не само неговия учител, но и образец за съвършенство в българското изкуство. Иван Милев обичаше живота, искаше да впие нокти в него, за да се задържи по-дълго. Не искаше рано да се откъсне от родната земя... „Майка с дете” - по време на болестта е мислел за нея. Чакал е да оздравее, за да я почне. Ала това свое видение той отнесе във вечността. Четките паднаха от ръцете му твърде рано.И той си отиде недоволен...”
- завършва прощалното есе Анна Каменова. Сирак Скитник добавя:
„ През земята ни мина болярин – богат, самонадеян и смел. Тежко имане носеше той, наследено от далечни, забравени прадеди: девет ковани сандъка с одежди, везани със злато и слънце, девет чемширови ракли с нанизи, топени в баграта на първата дъга, една златокована ръка, една жадна душа, живяла някога в дъното на коралово море, и едно неспокойно сърце... – тъй би трябвало да започва приказката за Иван Милев, ако някой поиска да пише приказка за него...”
-
