С голяма изложба от творби на Сирак Скитник, Софийска градска художествена галерия отбелязва 130 години от рождението на големия художник, критик, публицист и интелектуалец.

Неповторимото

/ в памет на проф.д.изк. Петър Петров /

Да питаме Сирака... – така е озаглавила своето есе – възпоменание писателката Анна Каменова, поместено в третата книжка на списание „Златорог”. Годината е 1943-та. 

Златорожци се прощават със своя дългогодишен другар и вдъхновител – Сирак Скитник. Поет, художник и художествен критик, театрал и театрален критик,  общественик и журналист и повече от 20 години съредактор на списание „Златорог”.



Панайот Тодоров – познат и запомнен с младежкия си сантиментален псевдоним – Сирак Скитник.

Една богата личност. Фигура в нашия духовен живот в периода между двете Световни войни.

Книжка трета на „Златорог” е съхранила паметните прощални слова на Владимир Василев, Ненко Балкански, Стефан Станчев, Везенков... и есето – възпоменание на Анна Каменова. 

„ Тъкми се издаването на „Златорог” – да питаме Сирака... „Слово” ще почне да излиза, да викаме Сирака – какво ще каже за разните отдели..  Изложба ще се открива – да дойде Сирака, да видим кои картини да бъдат изложени...

Стихотворна сбирка ще се печата, жури или комитет ще се учредява – да поговорим със Сирака...

... Една топла усмивка, едни добри очи с проницателен поглед, свежо лице, над което сияеха сребристи коси, чийто цвят се прелива със сивото му сако, ви посрещат във всяко време. Той става да ви приеме в къщи и преди още да ви е продумал, чувствате се добре дошъл в неговия дом. Широките му рамене, широката усмивка, широката му душа  веднага ви предразполагат...” 

От 1920 година Сирак Скитник е съредактор в списание „Златорог”. Повече от 22 години той публикува своите най-сериозни критики и изследвания из всички области на изкуството върху страниците на списанието на Владимир Василев – критикът, който най-остро бе отрекъл неговата първа стихосбирка „Изповеди”. Но още от първата година на „Златорог” Владимир Василев се обръща към Сирак Скитник за съдействие. Днес можем само да се възхищаваме от такъв вид взаимоотношения между творци.

През 1923 година като директор на Народния театър Владимир Василев взема Сирак Скитник за драматург и артистичен секретар. 

„... и когато вече сме видели премиерата на театъра, когато вече сме били на балетния спектакъл, когато сме прочели новата книга или сме видели току що нарисуваната корица – пак ще помислим за него – Сирака, пак ще искаме да проверим , да сравним впечатлението си с неговото.

Защото вярвахме в сигурността на неговата преценка. Вярвахме в неговия тънък художествен усет, в неговия изискан вкус, в широтата на възгледите му...” 

Но през всичките тези години Сирак Скитник не престава да рисува. За първи път излага през 1919 година. Участва в изложби през 1920 и 1921 . През 1927 -ма излага свои творби в „Галерията на 6-те” – на улица „Търговска”- с художниците Борис Денев, Никола Танев, Дечко Узунов, Иван Лазаров. В галерията са включени творби и на починалия през същата година Иван Милев.

Художникът Сирак Скитник оставя едно значително художествено наследство – повече от 300 платна.

Безспорно, извоюваният му авторитет на критик и художник го изтъкват като най-подходящ  за пръв председател на Общия съюз на дружествата на художниците в България, основан на 24 ноември 1931 година.

Десетилетието между 1930-1940 година е най-оживеният период в разностранната културна дейност на Сирак Скитник. Той е в своя „апогей”.

През 1933 година е първата му самостоятелна изложба в София.

През 1934 – с група интелектуалци – гостува в Гърция... и в наследство – нов цикъл от картини.

През същата 1934 –та година Сирак скитник поема тежкия, деликатен и отговорен пост – Началник и главен рекатор на създаденото Българско радио. Заема се да сформира и устрои този голям институт – като нов етап в духовната цивилизация на страната. Негова заслуга е широкото застъпване на българската народна музика, въвеждането на предавания за селото, за младежта, за българите отвъд границата. По негова инициатива се издига сградата на Радио София и радиопредавателя при Вакарел.

Сирак Скитник  вижда ролята на Радио София като национален просветителски, културен и възпитателен институт, като мощен пропагандатор на изкуствата. 

 „... В строгия официален кабинет на Радио София пак ви посреща добрият човек. Начеващ поет или художник е пред масата, но не мачка шапката си с ръце, а гледа и слуша с благодарност. Човекът, който открехна българските порти на изкуството, за да влезе свежата, нова струя и в нашата поезия и живопис, и театралната критика, и изобщо в целия ни културен живот, не можеше да си затвори душата за кой и да е малък послушник или голям жрец на изкуството. Тази отзивчива душа за новото – модерно или съвременнно- както искате го наречете – беше също така отзивчива за всяко ново дарование... 

Под привидното външно спокойствие пламтеше живият темеперамент на голям художник. Виждам го в Копривщица, седнал на ниския  лежащ стол, да съзерцава свежата зеленина и надвисналите жълти цветове.

През зелените върхове на високите борове той гледа червените покриви, комини и ливади. И тъй, на шега заговаря за чара на кривите сокаци, комините- близнаци.

И също, тъй на шега, написва в семейния албум стихотворението за Копривщица:

„18 септ...

Пазете ред – не се натискайте!

Не пискайте!

Без олелия.

Да види всеки: прехвалената

                       разкаляната

                      Копривщица –

Хаджийка по тапия.

Тя днес е боса бедната,

макар, че някога

на Тутанкамон,

на Атон

и на много други „он”

е пращала терлици и чорапи.

Не се натискайте!

Не пискайте!  -

Да не събудите заспалите сокаци,

комините – близнаци

и клекналите порти

добили ренк

на шоколадени торти...

                      Сирак

...  А след това, когато се върне в София, ще сложи на платната си бликналия възторг от Копривщица и ще нарисува „града” с надвисналите стрехи, живописните къщи, зелените ливади и сградите, посивели от времето, добили лилав цвят при свечеряване. Тъй както неусетно внушаваше на другите своите схващания и своите преценки, така възприемаше от природата нейната хубост, която по-късно неговата памет и въображение предаваха на платната му.” 

Сирак Скитник изпълнява поетото „задължение” и „един великолепен бял изглед от заснежена Копривщица ще краси трапезарията в дома на „Славянска” 22 в София до трагичния януари 1944 – та, когато бомбите ще го затрупат ведно със стопаните му. 

„Монументалният” по думите на Никола Мавродинов пейзаж „Копривщица” – Сирак Скитник излага на Шестата обща художествена изложба в София през 1932 година. 

Този пейзаж така впечатлил поета Павел Спасов, че той, без да е стъпвал никога в Копривщица, създава стихотворението „Копривщенска улица”.

„Погледнете тоя град. Старинен град

със вехти къщи и широки стрехи,

под които, може би, единственият весел смях е

чуруликането на врабци и ластовици,

свили там гнезда.”

Своето „самопризнание”, че е създал стихове за копривщенските улици, преди да се е разходил из тях, Павел Спасов прави в семейния албум или „Златната книга” на Маджаровата къща по-късно:

„Преди години от една картина вдъхновен

аз „видях”този град на романтична светлина

и днес съм пак от красотата му пленен...

                                 Павел Спасов" 

/ От 1927 година , всеки който е прекарал поне 24 часа в Маджаровата къща в Копривщица – дома на Анна Каменова и проф. Петко Стайнов – оставял спомен във вид на стихотворение, рисунка, композиция или каквото пожелае из своята специалност. В „Златната книга” има лекарски рецепти, математически формули, „благословии” на арабски, латински сентенции...

За жалост днес и Маджаровата къща е само спомен. Руини, останали след неовладян пожар преди десетина години ... / 

През 1930 година Анна Каменова издава своя първи роман „Харитининият грях”, който може да бъде наречен „изцяло копривщенски”. Автор на корицата на това първо издание на романа е Сирак Скитник. Той вече е утвърден  и търсен илюстратор. Негово е оформлението на:

„Поемите” на Едгар Алън По

„Марионетки” на Чавдар Мутафов

„Рицарски замък” на Христо Ясенов

„Български балади” на Теодор Траянов

„Неродена мома” на Ран Босилек ... 

„... На официален прием, загубен всред разсеяните или студени погледи, новодошлият се отправя стремително към него. Сирака е един оазис, един остров сред широкото море от безлични или преситени хора, един дъб, под чиято сянка ще се подслониш. Той ви вдъхва своето спокойствие – своята самоувереност..." 

Навсякъде Сирак Скитник е придружен от своята съпруга – Олга или „Сирачката”, както са я наричали в приятелския им кръг.

Дружбата между двете семейства – Сирак Скитник и Стайнови – възниква още в първите години на излизането на „Златорог” - 1920. Тя е колкото семейно-приятелска, толкова и творческа. Между  1924 и 1928 година Анна Каменова и Олга Сирак Скитник водят рубриката „През отворения прозороц” на вестник „Свободна реч” –– културни вести от страната и чужбина. Анна Каменова подписва своите „бележки” със съкращението АНКАМ. През тези четири години Олга Сирак Скитник не се подписва нито веднъж. Но въпреки това не успява да запази анонимността си. По повод първата годишнина от живота на вестника Александър Божинов рисува карикатура на редакционната колегия. На втория ред са двете „наблюдателки”от „световния прозорец”: АНКАМ и Олга Сирак Скитник – една истинска интелектуалка от 20-те и 30-те години на века , вярна спътница на Сирак Скитник. 

„... И когато ви е дошъл на гости...Той е донесъл със себе си, още с внушителната си осанка, едно предразположение, което ви кара да му се доверите и да не му се сърдите дори, когато ви засегне. Сирак Скитник умееше да изкаже и най-неприятните истини, без да дразни дори, когато ви огорчи. Защото ви внушаваше, че е искрен и че това, което ви казва, е истина. Той не ви убеждаваше с изобилие на думи и фрази, а с ясната си – просто изказана мисъл и с очарованието на мил събеседник...

За своите събеседници Сирак Скитник беше като природата, която внушава своята хубост и своите истини без шум, без крясък, а с ромона на потока, с багрите на цветята, със свежестта на ливадите. И както се връщаме да проверяваме своите усещания и виждания всред природата, така ще си спомняме често, че за много и много неща трябваше „да питаме Сирака””.