Неповторимото

В памет на проф. д. изк. Петър Петров

Назад във времето...

През есента на 1993 година снимах филм за Емануил Попдимитров – поет, писател, доцент в Софийския университет „Климент Охридски”. Личност с безспорни заслуги към културната история на България. За изпълнител на стиховете поканих актьора от Младежкия театър – Петър Петров. Не за първи път работехме заедно. Но казват, че никоя среща не е случайна.

Пътувайки към мястото на снимките дълго разговаряхме за поколението български творци от периода между двете световни войни. Петър Петров разказа за богатия семеен архив на писателката Анна Каменова. / Той беше съпруг на по-малката й дъщеря  – Михаила./  

Напомни ни още, че 1994 година ще бъде кръгла годишнина от големите бомбардировки над София, когато под руините на Михаил Маджаровия дом загиват петима от голямото семейство на Анна Каменова.

Така се роди идеята за един художествено - документален филм по спомени на писателката, които вече бяха публикувани под надслов „Неповторимото”. Същото заглавие сложихме и на филма.

„ Един спомен събужда друг, нанизани са като зърна на много дълга и тежка божигробска броеница...” –  записала е Анна Каменова.

Богатият й архив ни разкри събития и личности, оставили диря в културната история на България. Така „Неповторимото” се превърна в заглавие на рубрика от

28 документални филма, съхранени в Златния фонд на Българската национална телевизия.

Безспорно сред приоритетите за успеха на поредицата бяха и богатите и разностранни интереси на Петър Петров: лекото му перо, магнетичният му глас, завладяващото му присъствие на тв екран.

 „Миналото е като бързотечна вода. Не се връща назад. Не се повтарят отблясъците, в които се е огледало слънцето.” – пише в спомените си Анна Каменова.

Не е вече между нас и проф. д.изк. Петър Петров.

В негова памет искам да пусна в „ефира” събраното и публикуваното, да обогатя известното за тези хора на духа,  творили през 30-те и 40 - те години на миналия век.

През 2014 - та се навършват 70 години от разрушителните бомбардировки над София,

120 години от рождението на Анна Каменова и 160 години от рождението на Михаил Маджаров – благороден повод да си спомним за творците от Маджаровия дом. Спомените на Анна Каменова и Петър Увалиев, връстник на представителите на третото поколение, ще изградят образите на Михаил Маджаров – общественик, дипломат, публицист; Анна Михайлова Стайнова – Каменова – по-малката му дъщеря; внука му Петко Войников и неговата млада съпруга Саша Пундева – Войникова.

За един миг под развалините на Маджаровия дом загиват петима членове на семейството. Прекъсва нишката на творчеството в този дом с многолетни традиции.

Първият филм от поредицата „Неповторимото”, бе излъчен през януари 1994 по повод 50 годишнината от бомбардировкте над София.

В началото - споменът на Анна Каменова:

„ 10 януари. Обедно време. Моят племенник Петко Войников е обядвал преди нас, защото отива на работа в Дирекцията на печата. На вратата го спира запъхтяна съпругата му Саша. Тя едва поема дъх. Тичала е , докато дойде вкъщи, да ни съобщи, че се задав голямо ято неприятелски  бомбардировачи. Събираме се всички, за да решим какво да предприемем. Нашата изба е полуетаж и можем там да се подслоним, въпреки че няма бетонна плоча. Баща ми упорства. Не иска да слиза в мазето. Накрая решаваме да слезем. Моят съпруг и аз вземаме по един стол, дето да седнат баща ми и майка ми. Петко Стайнов /съпругът на Анна Каменова/  се изправя до отворената врата, за да се увери, че всичко е наред. Аз съм до баща си, но в последния момент изтичвам до съпруга си. В този миг къщата се разтърси...”

Денят, в който за един миг писателката загубва дом и близки – 5-ма души от нейното семейство: баща си – Михаил Маджаров, майка си – Мария Маджарова, сестра си – Василка Войникова, племенника си – Петко Войников и младата му съпруга – Александра / Саша / Пундева – Войникова.

„ Под един покрив, в една къща три поколения и зараждащо се четвърто живееха в пълна хармония. Обичта и уважението се преливаха, културните интереси се споделяха, характерите, колкото и различни да бяха, без да се изглаждат, се изявяваха в дух на разбирателство. Зетят и израстналият вече внук, като че ли заместиха липсата на мъжка челяд. Този своеобразен кошер не беше никога в застой. Темите за разговор бяха неизчерпаеми.”

Петър Увалиев допълва в спомените си:

„... двукатият дом на улица „Славянска” 22.

Такъв дом днес няма. Поне в това са убедени забързаните минувачи: за тях №22 е само неугледен вход с циментова настилка, неумита, дори

непометена Но коя гледка е кошмар и коя действителност? Отговорът зависи не от гледката, а от гледеца... призрачно влизам в двора на „Славянска” 22. И пак се стъписвам като някога в началото на 30 –те години. Тогва току що ме бяха научили в университета, че в България най-голям брой убийства ставали при спорове за синури: брат колел брата за педя земя. А в този двор няма никаква преграда. Двор без стобор – този символ на вярата на човека в човека се впи като клин в момчешкото ми съзнание...

Този дом  се превърна в мое частно училище по цивилизация...

Но макар и години наред да влизах в него като у дома си, ни веднъж не съм се качвал на първия еаж, където бяха спалните на Маджарови, Стайнови, Войникови – три поколения живи свидетели на цялата ни нова история. Но това ни най-малко не ме разтревожи. Напротив. Този вътрешен ред в Маджаровия дом най-естествено внедри в мен едно поведенческо правило ,което оцених напълно много по-късно: умението да бъдеш близък от разстояние, без нагла натрапчивост или байганьовско интимничене. Боя се, че и до ден днешен мнозина в България не са имали щастието да научат на живо, че такова достойно разстояние не раздалечава, а сближава. То е не сблъсък на горда надменност и сплашена малоценност, а спойка от взаимно зачитане и нов прекрасен пример, че неъзможното е възможно.”

„ Маджаров беше сърдечен, общителен и гостоприемен, но не обичаше да издава чувствата си – това той смяташе за слабост и я прикириваше с привидна студенина. Той не обичаше да разговаря с хора, близки до неговата възраст. Предпочиташе да се среща с по-млади, за да усеща пулса на времето. Не разказваше исторически факти, за да връща слушателят в миналото, а за да му внушава поуките и нравствеността от събитията. Често споделяше: „Аз лично не съм захванал  още да живея с миналото, макар възрастта ми да ме кара натам. Събитията не само ме вълнуват, но поглъщат цялото ми внимание.””

Достигнал своята 90 – годишнина, Маджаров беше преминал през историята на освободена България – през години трудни  и напрегнати, включен дейно в живота на държавата – министър, пълномощен министър в Лондон и Петербург, член на Централния клуб на Народната партия и неин представител в Парламента...

Независимо каква държавна служба е заемал, той не е прекъсвал своята публицистична дейност – от първата си статия  във вестник „Марица” през ноември 1879 година – до края на дните си като дългогодишен главен редактор на вестник „Мир” или просто автор на антрефилета.  Вестникарството – както той сам заявява „ е негово главно занятие”. Той е свикнал чрез вестника всеки ден да изказва своето становище по събитията от политически и обществен характер, за да няма морални угризения, че не е казал истината.

Маджаров е автор на редица политико-исторически книги: „Източна Румелия”, „ От самовластие към свобода и законност”, „Последните години от живота на Константин Стоилов”, „Дипломатическата подготовка на нашите войни”... Няколко издания е претърпял и неговият превод – първи у нас – на „Война и мир”.

В навечерието на своята 90 – годишнина Михаил Маджаров се връща към своите ранни спомени – опитва се да разкаже за рождения си дом в Копривщица, за своето семейство,  за дядо си – протоиерей Михаил, за баща си – предприемчивия абаджия и търговец Хаджи Иван Маджаров, за вуйчо си / брат на майка му/ Георги Бенковски.

И се пита:”... ръката ми  ще бъде ли все тъй твърда, за да държи перото, характерът ми не ще ли омекне и неволно да се предам на ония старчески слабости, които карат човека да търси ласкания и да изкарва самохвалства...”

Първата част от спомените му излизат  през 1942 година.

„Този свръхцивилизован дом беше свръхгостопримен /Спомня си Петър Увалиев/ - всеки понеделник близки приятели и дори далечни познати, българи или чужденци бяха добре дошли. Разтваряха се широко вратите, които от просторния приземен пруст водеха към традиционната гостна, трапезарията, където беше на показ един великолепен бял изглед на заснежена Копривщица от Сирак Скитники и кабинетът на Петко Стайнов, където скромно бе скътан прочутият портрет на Анна Каменова от Иван Милев, в който приумиците на изящния виенски сецесион бяха само повод за много по-съществени спорове между природоподражателния западноевропейски Ренесанс и духоизразителната багропис на успоредната Източна Европа. В този дом ежедневието беше с дъх на Култура”

В края на 1942 година дъщерята на Михаил Маджаров – Анна Каменова издава своя нова книга „ Неповторимото” – сборник пътеписи. Поетичният пътепис „И аз бях в Охрид” е публикуван предната година в списание „Златорог”. Анна Каменова е и първата „златорожка” от семейството на Маджаров. Всъщност, първите й писателски стъпки са свързани със „Златорог” – там през 1920 година Владимир Василев отпечатва разказите й „Приказки за цветята” и няколко нейни бележки за английски и американски автори.

В началните години на „Златорог” съпругът й Петко Стайнов също участва в списанието със свои научни студии, които ще послужат за основа на първия му монографичен труд.

Към края на 20-те години Владимир  Василев привлича към своето списание стария Михаил Маджаров с неговите спомени за далечни и по-близки дни, а от 1937 година по страниците на „Златорог” присъства вече и внукът му – Петко Войников.

Минават година –две и съпругата му Александра Войникова е също сред „златорожците” с две свои литературни критики. През 1941 година тя издава „Българката през епохата на Възраждането”.

Едва ли има друго семейство така „плътно” застъпено в „Златорог” като Маджарови – Стайнови – Войникови: и като писатели, и като учени, мемоаристи, литературни критици, есеисти, публицисти.

Да разгърнем 23-тата годишнина на списанието – годината е 1942 – ра: Михаил Маджаров предлага своя спомен „ Из времето на Източна Румелия”, в който разказва за годините на своето кратко съдийство – процесът около убийството на майката на генерал Скобелев. По- малката му дъщеря Анна Каменова печата пътеписа си „Тракийски остров”, а внукът му – ПеткоВойников публикува две от своите най-блестящи есета : „ Самобитна култура значи самобитни идеи” и „ Синтетична цивилизация”.

В спомените на Петър Увалиев четем: „ ... редовните понеделнични гости от „третото поколение” – връстниците на Петко Войников. И точно те са най-убедителните ми призраци, защото сам аз съм един от тях. ... насилвам се да се върна отново и изцяло в римския форум или атинската ни агора на „Славянска” 22. Там за „третото поколение” винаги е имало запазено място: дъбовата стълба, която води от хола към недостъпния горен етаж. Насядали сме на стълбата един над друг: Ангел Ангелов, Теди Берберов, Живко Сталев, Борис Спасов... и разбира се „нашите” домакини: Петко Войников и лъчезарната му съпруга Саша Пундева, Боряна без Златил, която първа дръзна, за радост на млади и стари, да се изсмее с глас в Маджаровия дом, светая светих на триж уталожени вълнение.

„Ей, че сте ми набъбнал грозд от млад сок – веднъж ни каза Константин Петкатов – Но я да видя какво ще стане от вас, като почнат да ви тъпчат в голямата бъчва на живота?  Асеновградски мавруд или дивдядовски киселяк?””

1943 година е особено напрегната, но и плодотворна за хората от дома на

„Славянска” 22.  Саша Пундева е издала сборник с разкази „Съвременни жени”, Анна Каменова и Петко Войников продължават да печатат в „Златорог”,  Михайл Маджаров диктува своя дневник и не престава да се вълнува от напрегнатите събития на деня, Петко Стайнов все по-активно предупреждава Парламента, че се задаван трагически събития, ако не се промени външната политика на България...

„ Ние бяхме сплотено семейство, миролюбиво във всеки смисъл – четем в спомените на Анна Каменова. Свързваше ни не само обич, а нещо повече – общият език. Три поколения, които говореха на един и същи език. И за един миг от това многочленно семейство останахме само двама : Той и аз.  Съдбата бе отредила една въздушна вълна да ни тласне вън от стаята, за да ни пощади или накаже...”