Преди години снимах филм за шопската народна певица Снежана Борисова, която има над 400 народни песни от родния си Горни Лозен. За визия на изпълнението ѝ, помолих да ми покажат няколко съхранени обичая от Тодоровден. Така там за първи път видях богатата обредност на този празник, а после съзнателно търсих и прибавях към папката „тодоровски“ обичаи и от други краища на България – самобитни, смехотворни за нас днес, но всичките жизнеутвърждаващи.

Тодоровден е един от най-жизнерадостните пролетни празници, предвестници на Великден. Познат в народния календар и като Конски Великден, защото на него ден ставали традиционните надбягвания с коне, кушии, живи и днес в много селища.   

Богата на обичаи била обредната практика на Тодоровден. Обединявала ги надеждта за плодородие, здраве и щастливо бъдеще на младите – все изначални пожелания на нашите деди. За съжаление голяма част от тях вече са история. И ако се връщаме назад да си ги припомним, то е, за да се насладим на богатството и самобитността на традиционната българска култура, на образците в песенното и словесно народно творчество.

Много вяра и надежда възлагали на патрона на този свой празник старите българи. А интересно е, че за първи път

Може би този Свети Тодор идва от далечното прабългарско минало, от бита ни, от ежедневието ни върху гърба на коня, от волния конски бяг... Та нали в стари хроники се намират сведения как прабългарките, яздейки, са поставяли и децата си в кошници до себе си на седлото.

Вярвали старите българи, че на този ден Свети Тодор облича девет кожуха, възсяда коня си и отива при Господ да го моли да изпрати лятото. Като стигне царството Господне, забива копието си в земята и връзва за него юздата на коня. Господ бързо изпълнявал молбата му. От земята, дето било забито копието, се вдигала пара...

Такъв е Тодоровден в народния календар – недвусмислено подсказва, че идва пролетта и природата ще се събуди за нов живот. Но не само природата. Пролетта винаги е била и времето на младите, на техните въжделения и надежди. Затова не са случайни и обичаите, които съпътствали Тодоровден.

През цялата предхождаща седмица, наречена Тодорова неделя, момичетата слагали под възглавниците си по три скилидки чесън и по три зърна от царевица, боб или овес. В зависимост от това кого и какво сънували, гадаели за бъдещето и, разбира се, най-вече за задомяването.

В събота, на Тодоровден, посявали семената в края на моминската си градинка, като си наричали по три желания и много внимавали как пониква посевът и как се развива, по което предричали и доколко ще се сбъднат мечтите им. И в моминската песен пеели:

Свети Тодор коня кове,
сестрица му клинци дава.
Да подкове добра коня,
Да обходи равно поле,
Да набере росно цвете,
Да увие до два венци,
Да ги пусне у бели Дунав...

Та ги хвана малка мома,
та ги турна у ковчези,
Да ѝ светат даровете,
Като ясно слънце...

В подготовката на празника на Тодоровден вземали участие

Рано сутринта, преди изгрев слънце, жените приготвяли обредните хлябове с формата на конче или подкова, украсени с орехови ядки и скилидки чесън. Названията им били различни: копито, конче, кукла, Свети Тодор.

Стопанинът пък отделял специално внимание на конете. За празничното им сресване и окичване помагали и момчетата. В гривата на коня вплитали сини мъниста, „синци“, против уроки, и червени конци, да го пазят от „зли очи“. А конската опашка ставала предмет на специално внимание този ден – сплетена в сложна плитка и богато украсена.

На конната надпревара идвали малки и големи. Млади жени и невести захранвали конете с обреден хляб и варена царевица – за здраве. Девойките закичвали в гривата на конете здравец и босилек.

И тук, като при всяко състезание, имало много надежди и емоции. Наградата за победителя най-често била нова риза, а конят му получавал нова юзда. Някъде най-добрият ездач обикалял по ред домовете да честити Тодорвден, и мома или млада невеста трябвало да го посрещне и запои коня му с ненапита вода или вино. Другаде пък, след определяне на победителя, се извивало голямо хоро, което трябвало да огради всички коне с ездачите така, че да се озоват в средата.

Според народното вярване

Затова на този ден младата булка за първи път замесвала тесто и изпичала хляб. И ако свекърът и свекървата го харесат, оттам нататък към нея се обръщали с „невясто“, и чакали да ги дари с наследник.

Макар и по-рядко, среща се и друг интересен обред, изпълняван за здраве и плодовитост. Рано сутринта на празника младата булка приготвяла много на брой малки хлебчета, които намазвала с подсладена вода. Облечена празнично, с булчинския венец на главата, тя обикаляла домовете на свои близки и роднини, като започвала от кума.

Черпела ги с хлебчета, с пожелание за здраве, а домакините я благославяли да стане майка. Обхождането завършвало в бащината ѝ къща, където идвал и зетя, и свекървата, и се слагала обща трапеза.

И тъй като този голям народен празник се падал винаги по време на Великденските пости, на софрата се разрешавали различни ястия от картофи, ориз, боб и задължителната „тудоровска“ леща и гъбена каша.

Изкушавам се да споделя и други обредни практики на този ден, които днес ни звучат доста архаично, защото ежедневието на българина е претърпяло коренна промяна в годините. Нека ги приемем като носители на тази общочовешка мечта за здраве, плодородие и продължение на рода, която влагали в тях дедите ни.

Общ обичай по българските земи било омъжените жени, в детеродна възраст, да раздават помежду си от обредните хлябове, като имитират цвиленето на конете и се ритат заднишком, не поради женски прищявки, а за да раждат по-лесно кобилите.

Всяка жена бързала да раздаде първа или поне да не бъде последна, защото се вярвало, че която остане накрая, конете ѝ ще се разболеят от краста. За здравето на жребците стопанките раздавали и варена царевица.

Рано сутринта, преди да се „разтропат“ конете, майките бързали да окъпят децата, та да не се разболяват и да не ги боли глава през годината. Бабите подстригвали внучетата и заравяли косите им под ябълково дърво, да растат сладки и румени. Жените си миели косите, като във водата пускали слама от яслите на конете, вързана с червен конец. Спазвали обичая с вярата, че косите им ще растат дълги и лъскави като конската опашка. Водата изхвърляли на улицата след конете, поели с ездачите си към кушията –

дългоочакваното състезание на Тодоровден.