Един от големите пролетни празници в българския народен календар за радост е все още жив. Назован с различни имена: Сирни Заговезни, Прошка, Поклади, Оратник.

Сирни Заговезни е с променлива дата - зависи от Великден и е 49 дни, седем седмици преди него. Тази година е на 2 март.

Празничната трапеза е богата, но без месо.

По традиция всички храни са приготвени от мляко, яйца, сирене.

Затова е и :"сирни" заговезни.

Някъде го наричат "Прошка".

Защото на този ден, се иска прошка за лоша постъпка или обидна дума, казана неволно през годината:

- Прости ми !

И се чака отговор:

- Простено да ти е от Бога и от мене !

На Сирни заговезни децата с нетърпение очакват " Хамкането".

В края на празничната вечеря на тавана се окачва връв, за долния й край се завързва "бяла халва" или обелено твърдо сварено яйце.

Децата се подреждат в кръг, с ръце на гърба.

Най-възрастният член от семейството, завърта конеца със закаченото лакомство и всяко дете се опитва да го захапе, без да си помага с ръце. Това поражда много вълнения, закачки и шеги.

Но който успее да си отхапе парче или цялото завързано лакомство- той ще е здрав през цялата година.

След това връвта се запалва .

И по това как изгаря - се гадае каква ще бъде годината за присъстващите.

Ако гори бързо и с ярък пламък, това е знамение за щастие на цялата фамилия.

Ако гори - бавно и мъждукащо - е поличба за предстоящи трудности.

Народът ни от векове вярвал в пречистващата сила на огъня, във възможността му да предпазва от лоши сили, караконджори, таласъми, паразити и болести.

Очакван обичай на Сирни заговезни бил "Играта с огън".

За него младите се приготвяли от сутринта.

На открито подреждали голяма клада.

И когато свършела празничната вечеря, с "прошката" и "хамкането" у дома, всички излизали край огъня. Запалвали го...

Младежите чакали с нетърпение да понамалее буйният пламък, та да започне прескачането на огъня. Отново с пожелание за здраве.

Още от сутринта по-малките момчета  си приготвяли и "Оратници".

На места в Западна България празникът и така се нарича - "Оратник".

Момчетата си избирали чаталести клони, омотавали ги със слама, та да горят като факли. Вечерта  запалвали "ортаниците", въртели ги над главите си и нареждали:

" Ората, копата,

дай ми, дедо, момата

да ти не запаля брадата.."

И още един обичай с огън през тази вечер, който много се харесвал на младите.

Младежи, със запалени стрели, се целели в дворовете на девойките, които харесвали.

В народната песен се пее:

"Юнак си стрели мяташе

и на мома хабер даваше,

майка й стрели сбираше

и си ядно думаше:

Щерко ле, мило детенце,

прикя не ти е готова,

дарове не са тъкмени,

що си глава дигнала

кой момък майка загледа,

та стрели стрелна изстреля,

къщата да ни подпали...”

Но на сутринта момичето, в чийто двор били хвърлени най-много стрели се хвалело пред приятелките си, а майката, уж сърдита, обикаляла съседките и разправяла колко много са кандидатите на дъщеря й.

Най-ярък и интересен момент от празнуването на Сирни заговезни си остават кукерските игри, които в градовете се превръщали в маскирани балове и вечеринки.

Със Сирни заговезни започват поредица от весели пролетни празници, предвестници на - Великден. Предвестници на пролетта, на пробуждащата се природа, на младостта и любовта!

“Ресиловски оратници” това е телевизионният филм, който днес ми спомня за хората от Ресилово, Дупнишко. Възрастните жени в селото съхраняваха песните, обредите и обичаите на дедите си и с любов ги изпълняваха. Бяха носителки на няколко заслужени грамоти от Съборите в Копривщица. Те се бяха съгласили да застанат пред камерата и да разкажат и покажат как празнуват този ден в техния край. Сами си бяха разпределили “ролите”, та да няма пренебрегнати и обидени семейства. В един дом снимахме почистването на двора и градината и запалването на събраните листа и клони /останалата вяра в пречистващата сила на огъня/; в друг, замесването на баницата – това се падна на баба попадийка. Тя беше много пъргава и разговорлива. Замеси тестото само с три пръста, без да полепне и парченце тесто по ръката й. Показа ни колко твърдо трябва да бъде тестото, та да се разточат тънки кори. Пипна възглавничката на ухото си – толкова меко трябва да бъде тестото. И докато се възхищавахме на майсторското й въртене на точилката, тя вече ни беше изпяла няколко народни песни, които пеели на Заговезни.

Снимахме и празничната трапеза, на която задължително се събира цялата фамилия –стари и млади; и посрещането на младите кумци, които с бъклица и баница идваха в дома на кумовете за “прочка” /така тук казват “прошка”/; и децата, които си подготвяха “Оратниците “; и младежите, които събираха и подреждаха купа клони за вечерния огън насред село.

Но никога няма да забравя семейството, в което трябваше да снимаме искането на “Прочка”. На прага застана възрастна пребрадена жена. Синът й, вече сам свекър и дядо, трябваше да влезе, да целуне ръката на майка си и да й поиска “прочка”- за стореното волно или неволно прегрешение през годината. Снимахме и не вярвахме на очите си. Дали наистина бяха толкова добри “актьори”? В очите и на двамата блестяха сълзи!

А след това синът развъртя конецът с вързаната халва пред своите внуци. Стаята се огласи от смях и закачки.

По-късно научихме, че от години в този дом майка и син живеели в кавги и неразбирателство. Но този ден, пред камерата, майката беше почетена със заветната дума, а синът – с майчината прошка! 

Какъв по-хубав ден за пропъждане на злото и лошотията?! Традиционен български празник на любовта и разбирателството в българското семейство?!