Емилиян Станев дебютира в литературата със сборник разкази. И почти цяло десетилетие след това пише разкази. До 1948 година, когато издава двете си повести „В тиха вечер” и „Крадецът на праскови”.

 „ Крадецът на праскови” това е първото заглавие, което свързвам с името на Емилиян Станев. Дали защото то събра съзвездие от имена в българската култура и до името на автора добави и тези на режисьора Въло Радев, на незабравимата Невена Коканова, на Раде Маркович и Михаил Михайлов... Един филм – класика в българското филмопроизводство.

Затова и при поредното преиздаване на повестта побързах да си я купя, още повече, че към нея беше добавен и Дневникът на писателя - съхранил мисли,  емоционални реакции, творчески лутания – които дават нова светлина върху човека и твореца Емилиян Станев.

Оказва се, че „Крадецът на праскови” е преведен на всички европейски езици, на хинди и арабски, в Америка, Япония, Китай...

Сам писателят години по-късно споделя в „Литературни анкети”:

„...”Крадецът на праскови” като замисъл се появи доста рано, още в 36-та година. Един ден като се разхождах започнах да размишлявам върху моите спомени за войната. Бях се срещнал с мой връстник и разговаряхме с него какво сме изживели като деца през 1915 -1920 година. И аз си спомних за пленниците, за Марино поле с купите сено и слама, за тези нещастници, които патрулите прекарваха през лозята. Спомних си как веднъж като дете отидох с баща си на гости у един полковник. Жена му си спомням. Тя беше със синя рокля. И тази жена със синя рокля, чието лице ясно не помня, беше неземно хубава за мен, много красива. Спомних си тия лета и тъжната красота на опустелия от войната град. Всичко това се свърза и един ден, беше през зимата, седнах... Трийсет и шеста година замислих тая работа, но не започнах да я пиша. Едва след 45-та година, след като бях написал други книги, сюжетът се възвърна вече стройно, с фабулата му, с всичкото му. Седнах на масата с шапка, балтон и ботуши, защото нямах отопление...”

„ В дневник с продължение” Надежда Станева – съпруга на писателя, ни връща в далечните години на създаването на повестта:

 „ През 1945 година, аз бях съпруга на художника Илия Петров. През една влажна октомврийска вечер се отбихме в „Луката” – прочуто заведение на ул.”Раковски”, където се събираха хора на изкуството. Докато се настанявахме на една маса, Илия ме побутна и ми посочи човека, който влизаше: „Това е Емилиян Станев”. Бяхме чели наскоро сборника разкази „Сами” и Илия беше възкликнал възхитен: „ Я виж ти какъв писател сме имали!”

Преди време беше станало и запознанството му с Емилиян Станев, за което той ми разказа с необичайна живост.

И ето че сега този Емилиян Станев премина с енергична стъпка край нас, без да ни забележи и застана прав пред тезгяха. Беше среден на ръст, по-скоро нисък, слаб, облечен в черна полушубка, без шапка. Лицето му оставаше в профил. Широко хубаво чело, тънък нос и черна вълниста гъста коса, сресана назад.

„Не е хубав, но се запомня” – рекох.

Той пи нещо на крак и без да заговори с някого, излезе със същата стегната войнишка походка.

След известно време, една сутрин Илия го доведе вкъщи, за да му покаже ловната си пушка. Заварих ги прави до прозореца – разглеждаха оръжието. След като се ръкува с мен, без да каже дума, гостът отново насочи вниманието си към оръжието. Той вдигаше пушката до бузата си с учудващо бързо и рязко движение, с невероятна стремителност и напрегнатост. Отблизо лицето му беше слабо, скулесто, челото се криеше под шапката, която, от бързане да види пушката , не беше свалил, а изпод нея светеха остри проницателни очи. Този слаб, извънредно подвижен и пъргав мъж ми напомняше диво зверче.

Визитата мина на крак. Гостът си тръгна без да се ръкува с мен, съпроводен от Илия. След това двамата се сближиха. Илия бе привлечен от този необикновен човек, който умееше да разказва толкова увлекателно за природата, за птиците и за горските животни. Емилиян започна да се отбива в ателието на Илия, а понякога идваше вечер вкъщи.

Беше много приказлив, говореше с голяма лекота, впущаше се в дълги живописни описания на Балкана. Разказваше за ловното стопанство Буковец, чийто управител бил известно време. Не бях  слушала дотогава да се говори така поетично за природата и за нейните диви обитатели....

През 1945/46 година Емилиян пишеше новелата „Крадецът на праскови”. Най-напред се опита да ни я разкаже, но един ден донесе това, което беше написал, за да ни го прочете. Започна, но четеше лошо и помоли аз да го прочета. Трудно ми е да си спомня впечатлението от прочетеното; беше нещо не особено определено и ние нещо измънкахме.

Емилиян се замисли, но изведнъж се оживи и няколко пъти повтори: ”Сега ми стана ясно как да я направя. Добре, че ви я прочетох”.”

Надежда Станева допълва в спомените си:

„По-късно, когато бях вече негова жена, през дългия тридесетгодишен наш съвместен живот, аз имах възможност да наблюдавам продължителните „родилни мъки” на неговите произведения. Той никога не бързаше, не се подаваше на импулси, а чакаше, както сам казваше, „всичко да узрее”. Разказваше замисленото на приятели и когато те, очаровани, го подканяха: „Хайде, сядай и го напиши!”отвръщаше: „Не, още не му е дошло времето, всичко трябва добре да узрее”. На въпроса: „Как ще свърши?”, отговаряше: „То ще си покаже”, сиреч логиката на събитията и на образите ще покаже действията и края. Понякога и самият автор се учудваше на постъпките на героите си.

Случваше се, след като дълго трака на пишещата машина, да влезе при мен в съседната стая и замислен, с някакво учудване да ми каже: „Ти знаеш ли какво направи Иван? Да не му се надяваш”. И без повече приказки се връщаше в кабинета и тракането на машината се подновяваше.

Много пъти замисленият първоначално край на творбата  се променяше по същата тази логика. Например: Иван Кондарев трябваше да избяга в СССР, Теофил да умре, а княз Сибин да се измъкне с Каломела от пещерата. Но неумолимата логика на образите решаваше друго.”

14 години Емилиян Станев работи върху романа „Иван Кондарев”, посветен на Септемврийското въстание през 1923 година. Режисьорът Никола Корабов го екранизира.

 „ Свърших тоя безкраен роман, без да изпитам задоволство и радост. Би трябвало да оставя Иван Кондарев жив до наши дни. Колко лесно се заблуждава човек.” – лаконична забележка в дневника на писателя.

Години след смъртта на писателя съпругата му Надежда Станева публикува  запазени, върху белия лист негови мисли, емоционални реакции и творчески бележки...

 2.5.1970: „Национална конференция? За какво? За лафолсун. Да се каже, че вършим нещо. 25 години търсим причините за литературните неудачи и скандали. Дръжте крадеца! – викат крадците. И никой не иска да признае, че те са в ЦК на партията, невежите узурпатори на литературната свобода, агитаторите, които впрягат Пегас да им служи и той се превръща в кранта за „благото на работническата класа”... Бедният Пегас трябва да влачи въглища и всякакви товари за благото на социалистическата държава, да реве лозунги и панегрици, да помага не само на идеологията , но и за икономиката...като въодушевява работническата класа!...Тоя нещастник винаги е бил бит с тоягата на властниците, но едва ли някога е спъван с такива букаи и украсен с такъв намордник...

10.1.1976 ...Не може да се командва изкуството, то никога на служи на пошли цели или на държавна политика- тогава не е истинско изкуство, тогава се изражда и гине...”

7.7.1977 Не ми се пише за моите писателски намерения, нито за моите лични преживявания, мисли, неразположения и отвращения от литературата. Нищо от това, което започвам, не върви, защото съм стигнал до там, дето е стигнал Назарий. /Назарий е художникът от книгата „Тихик и Назарий” – продължение на „Легеднда за Сибин, преславския княз”/. За тази книга никой не обели нито дума.... Как живея? Ами понякога постигам в себе си „тихо щастие”, като се заглеждам в птиците, цветята и въобще в природата, и ми се струва, че навлизам в един чуден свят, някаква еманация на зримата реалност, в която е скрит смисълът на света и човека. Тогава си казвам, че изкуството трябва да бъде отражение на тая еманация, опит да се изтъкне тоя смисъл на живота, за който няма понятия освен метафизически и религиозни представи...”

20.10.1977 Мисля, че моето познанство с управляващата върхушка ми влияе зле. По- добре да не познавах тия политически мечтатели, толкова податливи на руски внушения, славолюбиви, еветчии, крайно суетни и сектанти, макар и да съзнават как са се оплели и затънали в икономиката на страната. Тема за злостна комедия...

10.2 1971 За „Антихрист” не приемат рецензии. Но кой ли читател е вярвал на тези рецензии, които чете в литературните вестници и списания? Съвсем не ме засяга това мълчание, знам кой стои в дъното му и нехая.

Надежда Станева допълва в своя „Дневник с продължение”:

„Смяташе, че това е Георги Джагаров, който като председател на СБП идва в къщи  да го увещава да не се занимава с „попски работи”, а да се залови със съвременни теми, за които щели да плащат двойно. Реакцията на Емилиян беше следната: „ Слушай, момче” – рече,-„ ти Емилиян Станев с това няма да го уплашиш, нито да го съблазниш. На крив път си. Ще престанете да си въобразявате, че можете да командвате изкуството, защото изкуството не е агитационен отдел при ЦК, а е култура, търсене на истината за света и живота и за това винаги е било опозиционно. И ти като председател добре ще направиш правилно да осветляваш ония, които не разбират от изкуство, а го ръководят.”

Спорът се усложни. Джагаров самоуверено излагаше своята теория за ролята на литературата, за „тясната връзка с политиката” т.е. за службата й при управляващите.

Емилиян скъса каишката и започна да сече с брадвата, както си знаеше. Каза, че такава литературна политика е пакостна, нищо не се постига освен засилването на сивия поток,  каза, че Тодор Живков нищо не разбира от литература и напразно се бърка, дето не му е работа, пише писма, с които излага себе си и авторитета на партията.

Разговорът продължи доста дълго. В резултат по-късно „Антихрист” беше „пропуснат” да влезе в списъка на новоизлезлите книги, за да не бъде обсъждан за съюзната награда. По този случай, когато Джагаров се опита да се извини по телефона за „пропуска”, Емилиян Станев му отвърна: „ Съветвам те да не се бориш с две неща: хубава жена и хубава книга. Жената ще те накара да се влюбиш в нея, а книгата –да се засрамиш..”

1.4 1972  Защо ли съществува Народното събрание? Да доказваме пред света, че сме парламентарна страна, демократична. Всички дигат ръка по команда. Пълно единомислие!

Надежда Станева: Като депутат в VІ Народно събрание Емилиян Станев пръв и единствен в ония години гласува против един закон/ закона за възлагане на художествени произведения чрез контракции/.”Всички, каза ми, се надигнаха да видят кой е този, нарушил дрямката. После в кулоарите идваха при мене и тайно ми стискаха ръка.”

Отказа се писмено и от повторно избиране в VІІ-то Народно събрание: ”Там, заявяваше, са нужни едноръки хора, за да вдигат ръка.”

В мое присъствие в двореца Кричим, където бяхме на лов, заяви на Тодор Живков, че трябва да си припомнят ”Приказка за стълбата” на Смирненски, защото много отдалечиха небето от земята. Присъстващите се уплашиха и после ме посъветваха да го въздържам, защото никой не му е говорил така....

.... Живков него канеше вече на лов. „Много остър език има” казал на Кубадински....

... Емилиян Станев не беше човек, когото можеш да поставиш в рамка. Стихията у него често надделяваше и се изразяваше в невъздържани постъпки, буйни реакции, чести противоречия... сложен характер...” – срещаме оценката на Надежда Станева в нейния „Дневник с продължение”.

 А сам той обичал да казва:  „майсторът не трябва да оставя никакви трески... Ето моите книги. От книгите ме съдете, пишете, отричайте ме, признавайте ме, каквото щете. Няма да ме залъжете с безсмъртие и слава .....”

Във Велико Търново, близо до етнографския комплекс Самоводска чаршия, на мястото на родната къща на писателя е музеят „Емилиян Станев”.  Негов създател е режисьорът на „Крадецът на праскови” - Въло Радев.

Експозицията е подчинена на режисьорския замисъл - без стъклени похлупаци и опънати въжета. Всеки може да разлисти бележника със записки от романа "Легенда за Сибин, преславския княз". Да види часовника, който е бил на ръката на Емилиян Станев в онзи четвъртък на 15 март1979 година, със стрелки, застинали за винаги на 9.30 сутринта. Тук е и пишещата машина "Ремингтон" с последния недовършен лист от дневника на писателя. До нея са малко старомодните му очила. Естествено тук е и богатата му колекция от ловни оръжия...

Ако посетителят пожелае, докато чака „домакинът” да се завърне... може да види и откъси от филми по негови произведения.. 

Защото  тук всичко е подредено така, сякаш Емилиян Станев е излязъл да се разходи и всеки момент ще се върне, за да довърши поредната си история...